— Как си, лельо? — попита Алис, когато старицата влезе във всекидневната една сутрин в единадесет часа. Алис винаги се обръщаше към лейди Маклауд с „лельо“, въпреки че, както вече обясних, между двете не съществуваше такава близка роднинска връзка. По време на пребиваването на лейди Маклауд в Лондон, тези сутрешни визити бяха почти ежедневно явление. Алис никога не се извиняваше и дори се стараеше винаги да си бъде вкъщи, за да може да приеме лейди Маклауд, с изключение на случаите, когато предварително й бе обяснила, че ще отсъства. Но това не означаваше, че тези посещения й бяха приятни.
— Би ли имала нещо против да затвориш прозореца, скъпа? — попита лейди Маклауд и седна схванато на един от грозните зелени столове. Тя бе получила образованието си по време, когато фотьойлите бяха считани за греховни, както и всички удобни пози на тялото, и често се хвалеше, че въпреки напредналата си възраст, още не бе започнала да се обляга назад.
— Би ли имала нещо против да затвориш прозореца? Топло ми е и се боя, че течението ще ме простуди.
— Нима идваш пеша от улица „Кинг“? — попита Алис, правейки онова, за което бе помолена.
— Оттам идвам. Изминах целия път пеша. Файтоните тук са толкова скъпи. Не е ли странно как файтонджиите винаги казват, че изминатият път е бил малко над две мили? Не им вярвам изобщо, защото ми отнема около половин час да стигна дотук пеша, а онези мъже са безсрамни лъжци. Но как мога да го докажа?
— Наистина ми се струва, че разстоянието е твърде голямо, за да го изминаваш пеша в тази жега.
— Но какво мога да направя по въпроса, скъпа? Трябва да се отбия, защото съм дошла в Лондон само за да те видя. На връщане ще взема файтон, защото тогава ще бъде още по-горещо, а скъпата лейди Мидлотиан обеща да ми изпрати карета, с която да отида на концерта. Иска ми се да дойдеш с мен, Алис.
— И дума да не става, лельо. Да отида по този начин, в последния момент и то без покана!
— Няма да бъде без покана, Алис. Маркизата няколко пъти ми каза, че много ще се радва да те види и ме помоли да те доведа.
— Защо не ми дойде на гости, ако толкова държи да се запознае с мен?
— Скъпа моя, нямаш право да очакваш това. Никакво право. Тя дори при мен не би дошла.
— Знам, че нямам право и нито го очаквам, нито го искам. По същия начин тя няма право да предполага, че при тези обстоятелства бих отишла в нейната къща. Откажи се от тази идея, лельо. Не би могла да ме завлечеш там с каруцарски въжета!
— Мисля, че изобщо не си права, особено при сегашните си обстоятелства. Млада жена като теб, която ще се омъжва…
— Като мен… може би.
— Това са небивалици, Алис. Разбира се, че ще се омъжиш, и точно по тази причина си длъжна да използваш всички преимущества, които ти се полагат. Що се отнася до това дали лейди Мидлотиан или маркизата биха те посетили в къщата, която делиш с баща си, наистина нямаш право да го очакваш след всичко, което се случи.
— И аз не го очаквам.
— От хора като тях не се очаква да ходят на гости. Ако се замислиш, ще осъзнаеш, че няма как да го правят, при положение че са толкова заети.
— Скъпа лельо, за нищо на света не бих им се натрапила.
— Сигурна съм, че и за мен никой не може да каже, че се натрапвам на великите и богатите. Но така се случи, че някои от най-близките ми роднини, дори бих казала най-близките ми роднини, са хора от висшето общество и не ми се струва редно да обръщам гръб на собствената си плът и кръв само заради това, особено когато те са толкова отдадени на идеята да поддържаме връзка.
— Говорех единствено за себе си, лельо. При теб е различно. Познавала си ги цял живот.
— А как ще ги опознаеш, ако отказваш дори да започнеш? Ето, вчера лейди Мидлотиан изрази задоволството си от факта, че си решила да сключиш такъв порядъчен брак, а после…
— О, чувствам огромна признателност към нейно благородие за комплимента. Чудя се дали тя е считала брака си за лорд Мидлотиан за порядъчен?
