— Анечка, в такава деликатна ситуация настойчивостта може само да навреди. Ако е честен и нормален човек, Баглюк веднага ще се съгласи и това ще означава, че мога да разговарям с него без заобикалки. А започне ли да увърта, значи и без това няма да се разбера с него, ако действам прямо и открито. Тогава ти ще си тръгнеш, а после аз ще го проследя, ще видя на кого ще се втурне да разказва за теб и така ще науча кои хора разполагат с конфиденциална информация. Именно с тези хора трябва да се свържа.
— Ще ги шантажираш ли? — сети се Анна.
— Ще видим. Може би, още не съм решил. Ще направиш ли това, за което те моля?
— Разбира се, Женя — топло се усмихна тя. — Нареждай ми, мой повелителю, аз ще изпълня всичко.
По пътя към редакцията тя малко се вълнуваше, струваше й се, че там ще попадне в центъра на всеобщо внимание и всички ще знаят, че търси Баглюк, и ще й задават въпроси: коя е, откъде е, защо търси журналиста. Но когато влезе в зданието и се качи на втория етаж, където на една врата имаше табелка с името на вестника, моментално се успокои. Беше пълно с народ, всички се суетяха, тичаха насам-натам, говореха си с цяло гърло, подвикваха на събеседника през целия дълъг коридор и никой дори не поглеждаше прекалено високото младо момиче. Анна, кой знае защо, си бе представяла, че на входа ще стои строг пазач или някакъв портиер, на когото тя ще каже, че търси Валентин Баглюк, и който ще я насочи към определен кабинет. Нищо подобно. Нямаше никакъв портиер и никой не й задаваше никакви въпроси.
Анна се огледа и решително отвори най-близката врата.
— Извинете, как да намеря Валентин Баглюк?
В стаята имаше много народ и като чуха гласа й, всички вдигнаха глави, но никой не продума. Иззад най-отдалеченото бюро се надигна широкоплещест мъж на около четирийсет години, който разговаряше със слаба, невзрачна блондинка. Махна за поздрав на Анна и високо каза:
— Един момент, моля, почакайте, ей сега ще дойда.
Хората в стаята отново се заеха с работата си и Анна учудено си помисли колко просто се бе оказало всичко. Влезе, отвори още първата врата и веднага намери човека, когото търсеше. А тя, глупачката, се бе страхувала и притеснявала. Освен това никой не обърна никакво внимание на нестандартния й ръст, явно в редакцията идваха и по-забележими личности.
Тя излезе в коридора и буквално няколко секунди след нея излезе онзи мъж.
— Здравейте! — обаятелно се усмихна той.
— Здравейте! — Анна също му се усмихна в отговор. — Вие ли сте Валентин Баглюк?
Сърцето на Коротков подскочи. Два варианта. Или да се представи за Баглюк, или да каже истината. Само два варианта и той трябваше да вземе решение веднага, нямаше и десета част от секундата за размисъл. Много му се искаше да опита да се представи за Баглюк, но знаеше, че останалата в Стаята Настя няма да одобри тази авантюра. Коя е тази мадама? Тя не може да е приятелка или близка на журналиста, защото не го познава по физиономия. Коя е тогава? Може би е най-обикновена млада жена, само че много висока… Висока. О, дявол го взел, та това е Лазарева! Ама разбира се, баскетболистката, която Мишаня разработваше във връзка със случая със седемте трупа. Коротков бе виждал снимката й на бюрото на Настя. Какво общо можеше да има тази неуравновесена психопатка, както я бе характеризирал Доценко, с журналиста, който бе писал за Никита Мамонтов?
— Валя е в командировка в момента — уверено излъга той. — Но ми поръча да приемам всички негови посетители и да си записвам подробно всичко, което са ме помолили да му предам.
— А кога ще се върне?
— Трудно е да се каже. Замина за Таджикистан да събира материали за журналистите, взети за заложници. Докато не ги пуснат, ще стои там. Мога ли да ви бъда полезен с нещо?
— Мисля, че не. Ще почакам той да се върне.
— Ако се обади, какво да му предам?
— Нищо. Ще го изчакам. Довиждане.
Мадамата рязко се обърна и тръгна към изхода. Коротков се втурна в стаята, където бе оставил Настя да разговаря с колегите на Баглюк с надеждата да научи с кого може да се е срещнал, след като си е тръгнал от „Петровка“ в деня, когато е загинал.
— Един момент! — избъбри той, сграбчи Настя за ръката и я повлече към вратата. Когато отново се озова в коридора, Юра я помъкна към най-отдалечения му край, където беше по-закътано. — Знаеш ли кой потърси Баглюк?
— Не видях, нали бях с гръб към вратата.
— Твоята Лазарева!
— Коя?!
— Лазарева, баскетболистката.
— Сигурен ли си? Каза ли ти името си?
— Почти два метра на ръст и лицето й беше същото като на снимката, която ми показахте с Миша. Такива двойници няма.
— Няма — съгласи се Настя. — Какво точно искаше?
— Не ми каза. Но не го познава, във всеки случай по-рано не го е виждала. Отначало взе мен за Баглюк. Какво ще правим, Ася? Дали да тръгна след нея? Не се е отдалечила много, а аз днес съм с колата. Може да я настигна.
— И после какво?
— Ще видя накъде ще се запъти, с кого ще се срещне.
