— Ами добре, Александър Петрович — колкото можа по-неутрално произнесе Галузо, — ще помисля върху вашето предложение. Стратегически то изглежда доста привлекателно, но се страхувам, че тактически носи в себе си известна опасност. Вие сигурно разбирате, че с убийството на Нурбагандов се занимава милицията и как би изглеждало това, ако изведнъж плъзне мълва, че към тази работа има отношение съвсем конкретен човек?
— Не бива да опростяваме нещата, Василий Валерианович. Вие ме уверявахте, че винаги сте в течение на нещата, тоест би трябвало да знаете как се движи разследването. Разбирам, че не можете да контролирате ситуацията и да й влияете, но трябва да знаете какво става. Именно като изхождаме от съществуващото положение на нещата, ние ще разработим технологията на осъществяването на комбинацията. Още повече че имаме опитен оперативен работник като Григорий Иванович. Мога да ви уверя, че тази технология няма да бъде тромава и съшита с бели конци. Ако одобрявате това по принцип, аз ще ви представя обща теоретична схема, после ще я коригираме предвид реалния ход на разследването на убийството.
— Ще помисля — отговори уклончиво Галузо.
През целия път на връщане към Москва той се опитваше да преодолее някакво неясно откъде появило се смущение и дори неловкост. Странен тип е все пак този Зеленин… От една страна, той безусловно е прав — трябва да се форсират събитията в случай на обявяване на предсрочни избори, а ако няма избори, за Програмата пак ще са нужни пари и особено — за нейната секретна част. Но, от друга страна, неговото предложение е твърде съмнително. Опасно. Страшно. Макар че, ако се погледне от трета страна, именно затова съществува онази — най-секретната част на Програмата, за която знаят само тесен кръг от хора. Дали да рискува?
Когато свърнаха от околовръстното шосе, Галузо звънна от колата на Боровков.
— Виталий Аркадиевич, изчакайте ме, не си тръгвайте. Трябва да поговорим.
Аня Лазарева не знаеше думата „съмнение“. Колебанията не й бяха присъщи, тя лесно и бързо вземаше решения, макар прекрасно да знаеше, че след подобна прибързаност често идва разкаянието за направена грешка. Още в онзи, другия живот, когато имаше приятелки от отбора, тя винаги ги учудваше със способността си бързо да прави покупки. Приятелките й дълго избираха, преценяваха, после тръгваха да търсят същата стока в друг магазин с опасението, че там ще намерят нещо по-хубаво или по-евтино. Аня купуваше веднага, вземаше първия що-годе подходящ предмет или дрешка и се успокояваше. Но което си е право, никога и не се разстройваше, ако наистина на най-близкия щанд видеше същата стока — например двойно по-евтина. „Аня, това е пазар — увещаваха я приятелките, — не купувай веднага, обиколи всички продавачи, със сигурност ще намериш същото, но по-евтино, тук цените не са фиксирани като при социализма, всеки си слага каквато цена му е изгодна. Или поне опитай да се попазариш.“ Но тя не ги слушаше, макар да разбираше, че колкото по-близо до входа е щандът, толкова по-високи му са цените. И никога не се пазареше с продавачите.
Така постъпваше винаги и с всичко. Не се колебаеше, когато започваше нова връзка с мъж, а когато вземеше някое решение, не се съмняваше, че то е правилно. Но в характера й имаше и още една черта: никак не умееше да чака. Има търпеливи хора, които притежават тази забележителна способност — чакат със седмици, с месеци, с години, без да се нервират и дразнят, че желаният резултат не идва и не идва. Те умеят да си гледат ежедневната работа, понеже прекрасно разбират, че тя е не по-малко важна от онова, което очакват. Анна пришпорваше събитията, безогледно полетяла към желания резултат, като при това правеше грешки и очевидни глупости, а после, когато нищо не излизаше, изпадаше в отчаяние.
Много искаше да се омъжи за Паригин. Желанието й се засилваше от обстоятелството, че това й изглеждаше напълно реално — та нали Евгений беше първият в живота й мъж, който й бе направил предложение. И тъй като за по-скорошното изпълнение на желанието й трябваше да се намерят пари, тя без никакви колебания се готвеше да направи всичко, което Паригин сметнеше за нужно. Дори това да беше нещо противозаконно, за което всъщност той я бе предупредил.
— Трябва да отидеш в редакцията на един вестник и да намериш там журналиста Валентин Баглюк — каза й Евгений.
— И какво да му кажа?
— Ще му кажеш, че има един човек, който иска да си поговори с него за статията „Трупове на бунището“ и да му даде малко допълнителна информация.
— Този човек ти ли си?
— Естествено. Но тази работа е деликатна и аз не искам да се навирам в редакцията, преди да разбера какво представлява този Баглюк. Това възлагам на тебе, ти си ми умно и проницателно момиче, ще проучиш нещата. Ако почувстваш, че той хитрува и увърта, за нищо не настоявай, учтиво се сбогувай и си тръгни. Разбра ли?
— Ама как, Женя? — притесни се тя. — Ако не настоявам, той няма да се срещне с теб. За какво тогава ще бъде всичко това?
