— Иван Алексеевич, поканете ме днес на вечеря у вас — каза тя, без да изпитва нито смущение, нито неудобство, макар че в друго време дори под смъртна заплаха не би посмяла да се натрапи на гости у генерал Заточни.
— Заповядайте — кратко отвърна генералът. — Спомняте ли си адреса или да ви посрещна при станцията на метрото?
— Спомням си го, ще дойда сама.
Настя затвори телефона, загаси лампата, заключи вратата и бавно тръгна по дългия коридор на зданието на „Петровка“ 38, без да си дава ясна сметка защо току-що се бе обадила на генерала и какво очаква от срещата с него.
Генералът й отвори, облечен с анцуг. Той беше слаб, стегнат човек и винаги изглеждаше много по-млад, отколкото беше в действителност. Само оредялата коса и бръчките издаваха възрастта му, но за сметка на това жълтите тигрови очи умееха да се превръщат в разтопено злато, когато Иван Алексеевич искаше да бъде обаятелен и да предразположи събеседника си. Генералът помогна на Настя да се съблече и с жест я покани в кухнята.
— Моля да ме извините, не съм се готвил предварително за посещението ви, така че вечерята е съвсем скромна.
— Нищо, не съм гладна. Само ако може да приседна някъде — смотолеви Настя.
Заточни седна на масата срещу гостенката си и внимателно я погледна.
— Не изглеждате добре — забеляза той. — Да не сте болна?
— Не.
— Трябва да възобновите разходките си с мен в почивните дни. Съвсем сте се оставили на мързела, Анастасия, не е хубаво.
— Иван Алексеевич, защо всички толкова се грижат за физическото ми здраве! Мама всеки ден ми опява да се храня правилно, вие пък искате да се разхождам и да дишам чист въздух.
Тя не съумя да се въздържи, така че думите й прозвучаха раздразнено и нервно, но генералът очевидно не се обиди.
— А какво неправилно виждате вие в това? — присмехулно попита той.
— Не, всичко си е правилно, само че защо никой не се грижи на човек да му е спокойно на душата, всички се тревожат най-вече за стомаха. Не ми обръщайте внимание, Иван Алексеевич, аз просто така си мърморя, то е от лошото ми настроение. А къде е Максим?
— Замина с приятели на почивка, ще карат ски.
— Ами училището? — учуди се тя.
— Какво училище, Настенка? Та той е студент, ваканцията им е до десети февруари.
— Ох, извинявайте — усмихна се виновно тя, — забравих, все не мога да свикна, че той вече не е гимназист.
Заточни сложи на масата хляб, шише с кетчуп, чиния с кисело зеле.
— Сега картофите ще се сварят, потърпете още мъничко. Между другото защо не се прибрахте вкъщи? Къде е мъжът ви?
— В Америка. В прекрасната далечна Америка, страната мечта за деветдесет процента от нашите съотечественици.
— Какъв е този сарказъм? — учуди се генералът. — Какво имате против Америка?
— Нищо. Абсолютно нищо. Но нямам и нищо за. Затова просто не разбирам какво толкова й е хубавото и защо всички така се стремят към нея. Мене например и планини от злато не могат да ме примамят там. Скука и еднообразие. И наоколо само чужди хора.
— Анастасия, днес не мога да ви позная. Не приличате на себе си. Какво ви е? Аз, общо взето, се досещам, че сте дошли при мен не защото сте гладна, а вкъщи нямате нищо за ядене. Нещо ви измъчва, искате да обсъдите нещо с мен… е, тогава какво ви възпира? Говорете. Нали затова сте дошли, а не за да хапнете варени картофи и кисело зеле в моята скучна компания, прав ли съм?
— Прав сте. Наистина искам да поговоря с вас, но езикът ми не се обръща.
— Няма страшно. Още повече че и картофите вече се свариха, сега ще похапнем и нещата ще потръгнат по-лесно. — Той сръчно изля водата в мивката, подсуши картофите и ги сервира в голяма плоска чиния. — Слагайте си, вземете си от зеленцето, с Максим сме го правили, този път стана чудесно. Може би искате да пийнете нещо?
— Не, благодаря.
Настя си сложи в чинията два вдигащи пара картофа и започна машинално да ги размачква с вилицата, вперила поглед в едно едва забележимо петънце на зеленикаво-синкавата мушама, с която бе покрита кухненската маса. Не й се ядеше, но приличието изискваше поне да се престори, че вечеря заедно с домакина.
— Иван Алексеевич, спомням си как веднъж ми казахте, че ако реша да напусна работата си, мога да разчитам на вашата служба — най-сетне събра кураж да започне тя.
— Кязах го. И сега мога да го повторя. Защо, имаме ли повод да се върнем към този разговор?
— Имаме. Вземете ме при себе си. Моля ви — изведнъж жално добави тя и тихо заплака.
Заточни мълчаливо стана и излезе от кухнята. Настя разбра, че той не понася женски сълзи, и се постара да се успокои, като вътрешно се проклинаше за слабостта и невъздържаността си. Но опитите да престане да плаче само накараха сълзите й да рукнат още по-силно, а на гърлото й застана буца. Тя отиде до мивката, пусна студената вода и изпи на един дъх цяла чаша, после наплиска лицето си. Постепенно гърлото й се отпусна, сълзите престанаха да се стичат по лицето й. Тя се избърса с кухненската кърпа, отново седна на масата и запали цигара. Почти веднага в кухнята се върна Заточни. Вероятно бе усетил цигарения дим и бе разбрал, че гостенката му вече не плаче.
