— Така Вавилов е бил изправен пред три варианта: или Хаджиев-Нурбагандов е криещ се от милицията престъпник, или е агент на друга структура, или самият Вавилов банално се е припознал и Нурбагандов си е именно Нурбагандов и не е никакъв Хаджиев. Вероятно Вавилов прави известни усилия да си изясни ситуацията и да направи поне някакви проверки. Най-вероятно е помолил приятеля си Филипич да направи запитване за Хаджиев, точно както го направихте вие, Миша. Трябва да попитаме Чупров дали не е имало такова запитване — нали ако Филипич го е направил, Чупров е трябвало незабавно да бъде известен за това.
— А после Вавилов е убит — добави Доценко. — Вероятно някому никак не са харесали опитите му да изясни ситуацията. Анастасия Павловна, струва ми се, че пак напипахме някаква гадост.
— Да, напипахме — потвърди Настя с някак безцветен глас. Тя много добре разбираше какво именно бяха напипали. Именно за това я бе предупреждавал покойният Денисов. Но сега всичко й изглеждаше ненужно и безинтересно, защото болката, загнездила се в душата й, изместваше останалите мисли. — Вървете, Мишенка — каза тихо, — имате много друга работа, опитайте да свършите нея. А аз през това време ще помисля.
— Анастасия Павловна…
— Вървете, Миша! — повтори тя, вече по-твърдо. — Не ми се сърдете. Трябва да остана сама. — Виждаше, че Доценко наистина е обиден. Какво пък, на негово място и тя щеше да се обиди и да не разбира какво става, защото сега би трябвало да започне същинската работа, а тя проявява към тази работа пълно безразличие. — Ние с вас трябва да разкрием седем убийства и това, което успяхте да установите, говори единствено за факта, че поне Нурбагандов с абсолютна сигурност не е бил убит от маниак. Ето това ние с вас не бива Да забравяме. А кой е убил Вавилов — това не е наша грижа, с това се занимава районното управление за борба с организираната престъпност — добави, изпитвайки непреодолимо отвращение към себе си.
— Добре — сдържано отговори Михаил и излезе от кабинета.
„Обиди се — някак отнесено си помисли Настя. — И е прав. Аз изпълнявам последната молба на Денисов… Сякаш че Денисов за мен е най-важният човек на света. Защо толкова се инатя? Трябваше да разкажа на Миша всичко, което знам за тази държавна програма. Защото е очевидно, че Нурбагандов е действал в рамките на тази Програма, именно затова е получил нови документи и нова биография. Съвсем случайно е попаднал в структура, в която са го познали. Невероятно съвпадение, но се случва. Така че той е бил обречен. Внимателно, под благовиден предлог са го махнали от банката и почти веднага са го убили, за да не се мярка пред очите на разни хора. А после са премахнали Вавилов, който го е познал и е започнал да го проверява. Едуард Петрович беше прав, между двете убийства има връзка. А хората, които са премахнали Нурбагандов-Хаджиев, далеч не са глупаци, убили са го по начин, при който вероятността нещо да изплува е била минимална. Когато става дума за жертва на маниак, никому няма да хрумне да се рови надълбоко в миналото на убития, защото това минало няма никакво значение. Жертвите на маниаците винаги са случайни, никакви лични отношения не ги свързват с престъпника… Татко. Господи, колко боли! Татко. Но защо? Защо? Защо това трябваше да се случи точно на мен? Не мога да мисля за нищо друго, освен за това. И с никого не мога да го споделя. Дори с Льошка, с когото обикновено мога да споделям всичко.“
Тя си представи как довечера ще се прибере в празната гарсониера и ще остане сама с болката си. Колко дни вече живее така? Един, два, седмица? Имаше чувството, че другият живот, онзи, предишният, е свършил много отдавна и в онзи предишен живот е имала всичко, което й е било нужно, за да бъде щастлива, а пък тя все от нещо беше недоволна, намираше си някакви глупави поводи за тревоги и ядове. Нима тогава е могла да си представи, че може да съществува ТАКАВА болка, ТАКЪВ живот? Ако е могла, сигурно е щяла да се чувства абсолютно щастлива и да благодари на съдбата за всеки ден, изживян без тази чудовищна болка, която сега пронизва цялото й тяло и от която й притъмнява пред очите.
Ето, вече трябва някак да събере сили и да тръгне занякъде… Закъде да тръгне? А, да, за вкъщи естествено, вече е осем и половина. Но колко е седяла така, вперила неподвижни очи пукнатината на мазилката? Час, два, три? Май преди малко тук беше Миша и тя разговаряше с него… После ходи при Мелник и се отчете за работата, свършена през деня. Какво му каза? Дори не може да си спомни. Добре че освен делото за седмината удушени, има и други дела, с които трябва да се занимава, именно по тях се е отчитала. Инак Мелник засега не пита за удушвача, защото Лазарева е обявена за издирване и докато не я намерят, Господаря нищо няма да пита по този въпрос.
Настя с усилие си наложи да се надигне от бюрото и да прибере книжата в касата. Вече беше закопчала якето си и бе посегнала да угаси лампата, когато внезапно се върна до бюрото, вдигна телефонната слушалка, набра един номер.
