Настя едва изтръгваше думите от себе си, стараеше се да успокои Михаил и да оправдае действията на началника, за да не покаже до каква степен всичко това й е безразлично. Лазарева не е никаква убийца. Единственото, с което е интересна, е защо е ходила в редакцията и е търсила Валентин Баглюк. Но тъй като е съвсем сигурно, че изобщо не познава Баглюк, щом отначало е взела Коротков за журналиста, то тя едва ли е замесена в историята със статията. В историята, към която има отношение вторият баща на Настя. Сега само това има значение за нея. Само това. А всичко останало върви по дяволите!
Вечерта, малко след десет, Анна започна да се облича. Ръцете й трепереха и Паригин виждаше, че тя се вълнува и е много уплашена.
— Анюта, не се страхувай от нищо, аз ще бъда наблизо — успокояваше той момичето, но също трудно овладяваше обзелото го напрежение.
— Ти няма да можеш да бъдеш наблизо — Пьотър Михайлович каза, че отгоре всичко се вижда. И ако не съм сама, няма да даде парите.
„Той и без това няма да ги даде — помисли си Паригин. — Важното е да ги донесе, а пък аз ще съумея да ги взема.“
— Е, ние с теб не сме по-глупави от уважаемия Пьотър Михайлович, ще отидем по-рано и ще се поогледаме на място. Аз ще се кача на площадката и сам ще определя кои места се виждат и кои — не. Нали разбираш, Анечка, той разчита, че ти никога не си ходила там и не познаваш мястото. Блъфира, уверявам те. Всичко наоколо може да се види само от кула насред голо поле, а в условията на градска строителна площадка това практически е невъзможно.
Тя се поуспокои, отиде до прозореца, замислено погледна съседните блокове и улиците наоколо. Евгений разбра, че проверява думите му.
— Да, мисля, че си прав. Да тръгваме, Женя, готова съм. Само ме целуни.
Той я целуна силно и нежно и отново си помисли, че това сигурно е последната им целувка.
До Северно Бутово отидоха с кола, хванаха частно такси. През целия път седяха на задната седалка, хванати за ръце, без да разменят нито дума. На около две пресечки преди мястото освободиха колата и продължиха пеша.
— Ами ако и той е дошъл по-рано и сега ни наблюдава — разтревожи се Анна.
— Откъде ще има толкова време? Ами че той трябва да събира парите. Мислиш ли, че е лесно да се съберат четирийсет хиляди долара?
— Не знам — тихичко въздъхна тя. — За мен и хиляда са проблем, цяла седмица би трябвало да ги събирам от приятели.
— Ето виждаш ли? Като нищо може да го чакаме цял час след уреченото време, ще видиш.
Свърнаха зад ъгъла и веднага видяха новостроящата се сграда. Вдясно и вляво от нея имаше вече завършени блокове, дори в единия от тях някои прозорци светеха, а в другия всички бяха тъмни, явно блокът още не беше предаден и никой не се бе нанесъл. Районът беше съвсем неблагоустроен, нямаше улични лампи и беше тъмно като в рог. Блъфира драгият Пьотър Михайлович, сплашва шантажистката, в такива условия от осмия етаж ще видиш нещо, ама друг път, може изобщо да не проверява. Разчитал е, че дамичката не знае за липсата на осветление, така че ще му повярва и няма да посмее да вземе някого със себе си.
— Върви, Анюта. — Паригин лекичко я побутна. — Качи се горе, огледай се, свикни с обстановката. Актьорите наричат това усвояване на сцената. Така ще ти бъде по-лесно да разговаряш с него. А аз ще потърся позиция, от която да ви наблюдавам. Върви, моето момиче.
Тя мълчаливо хвана ръката му, притисна я до бузата си, постоя неподвижно няколко секунди и бавно тръгна към строящата се сграда. Евгений Илич известно време гледа след нея, после, без да откъсва очи от едва различимата в мрака фигура, тръгна към съседния блок. Към онзи, в който светеха няколко прозореца. Разбира се, той би предпочел другия, в който със сигурност нямаше никого, но за съжаление бъдещата зала за конференции беше разположена от другата страна и не се виждаше от незаселения блок.
Блокът беше дълъг, с десет входа, и Паригин избра най-удобния за наблюдателен пункт. Отвори сака на рамото си, извади бинокъл, конструиран за нощно наблюдение, и го доближи до очите си. Фигурата на едрото момиче се виждаше добре, ясно. Анна бавно се изкачваше по стълбището между третия и четвъртия етаж. Поспря се на площадката, опипа стената, отиде до края на плочата, постоя още малко и отново тръгна нагоре, към следващия етаж. Евгений окачи бинокъла на врата си и извади камерата. Навремето бе платил за нея луди пари, но си струваше. Снимаше не само на тъмно, но и с голямо увеличение. Ако Пьотър Михайлович започне да си позволява насилие, това ще бъде записано и тогава няма измъкване. Едно са голите, неподкрепени с нищо думи и съвсем друго — фиксираните факти. За думите той няма да иска да плати, то е ясно, за фактите обаче ще му се наложи.
