— Ами например получила си виза и платен билет и трябва да вземеш самолета буквално до дни.
— Какъв платен билет? — не разбра Анна.
— Ти си инженер, занимаваш се с разработка на специализирана техника. Разни там подслушващи и записващи устройства. Искаш да заминеш за чужбина и там да продадеш разработките си, вече имаш много готови. Пращала си информационни писма до различни страни и ето че една от фирмите ти е изпратила покана и билет. Не е нужно да се впускаш в подробности, разговорът трябва да бъде кратък. Ти нервничиш, бързаш, настояваш за парите. Ако той ти задава трудни въпроси, не отговаряй.
— Как така няма да отговарям?
— Ами много просто. Раздразнено казвай, че той се опитва да избегне същината на разговора, в който става дума не за теб, а за парите.
— Добре, Женя, ще опитам — плахо каза тя.
— Няма да опитваш, а ще го направиш — хладно отговори Паригин. — От това зависи нашето щастие, не забравяй. И от нищо не се страхувай, сега можеш да се поотпуснеш, ще се обадиш следобед, някъде към два-три часа.
Анна се поуспокои и веднага започна да крои планове за първата половина на деня. Евгений Илич я слушаше с половин ухо, разсеяно кимаше и мислеше за предстоящите събития. Пьотър Михайлович трябваше да разбере, че шантажистката е нервна и бърза, и ако не е пълен глупак, не може да не опита да се възползва от тази ситуация. Трябваше да се възползва.
Паригин трябваше да прескочи до вкъщи, да вземе всичко необходимо. Изглежда, опасността е отминала, посещението на тримата странни мъже с видеокамерата остана без последствия. Разбира се, предпазливостта няма да е излишна, но все пак трябваше да прескочи дотам. Какво бърбори Аня? Предлага да отидем до спортния комплекс „Олимпийски“, да потърсим хубави книги ли?
— Не, момичето ми, друг път ще отидем за книги! — решително каза той. — А сега трябва да свърша една неотложна работа. Ще поскучаеш без мен до обед.
— Къде отиваш? — разтревожено попита Анна.
— Анюта, не се тревожи, никъде няма да се дяна, бързичко ще отида и ще се върна. Нали? Ама ти какво така?
И очите й се напълниха със сълзи, влага затрепка по миглите й и Паригин отново изпита мъчителното чувство на срам и жал към това искрено, толкова добро и доверчиво момиче.
— Ами ако не се върнеш? — почти шепнешком попита тя.
— Че защо пък няма да се върна, глупачето ми?
— Не знам. Всички вие рано или късно тръгвате занякъде не се връщате.
Той се наведе към нея, както беше седнала на пода, силно я прегърна, целуна я, погали я по косите, по рамената, по гърба.
— Анечка, Анечка момичето ми — тихичко повтаряше той, — та къде мога да се дяна, помисли сама. Разбира се, че ще се върна, много скоро ще се върна, изхвърли от главицата си всички лоши мисли. Вярваш ли ми?
Тя отрицателно завъртя глава:
— Не. Усещам, че ме лъжеш.
Така, отново се започва. И то в най-неподходящия момент. Паригин едва се сдържа да не изскърца със зъби от яд. Е, какво, какво още не е направил, та тя да му повярва? Нима не се постара достатъчно? Все пак тази жена е много неуравновесена, същинско буре с барут, никога не знаеш в кой момент ще избухне. „Усещам, че ме лъжеш.“ Така е, лъже я, но как може тя да усеща това? Откачена работа. Вярно, казват, че жените имали необикновен усет, нищо не анализирали, а възприемали нещата като цяло. Ако някой анализира поведението му, не може да заподозре никаква измама, постъпките му са разбираеми и логични. Мъж определено нищо не би заподозрял. Но какво да прави? Ще трябва да я вземе със себе си, макар че това не е хубаво. Но няма изход, тя трябва да се успокои и да се убеди, че той няма намерение никъде да бяга, инак, не дай си боже, пак може да изпадне в транс или в истерия. А Анна му трябва сега в нормално състояние.
— Ако искаш, ще отидем заедно — предложи той. — Аз само се радвам, и на мен не ми се иска да се отделям от теб. Просто в това излизане няма нищо интересно и си мислех, че ще ти бъде по-приятно да си останеш вкъщи или да се разходиш по магазините.
Сълзите в очите й моментално пресъхнаха, по устните й отново заигра усмивка:
— Наистина ли? Ще ме вземеш ли със себе си?
— Обличай се. Закъде съм без теб? — усмихна се Евгений.
Така си е, веднага добави мислено Паригин, закъде съм сега без нея. Въвлякох я в играта, накарах я да се обажда на възложителя, веднъж хванали се на хорото, ще го играят до край.
Улицата, на която живееше, се видя на Паригин тиха и спокойна. Не се забелязваха никакви подозрителни коли или размотаващи се типове. Изглежда, страховете му са били напразни — дори някой да се бе опитвал да го намери веднага след инцидента с неканените гости, вече беше минало доста време оттогава. А може и никой да не го беше търсил.
Качваха се по стълбището заедно с младеещата се пенсионерка от съседния апартамент.
— А, Евгений Илич — зарадвано разцъфна в усмивка съседката, — нещо отдавна не бях ви виждала, вече си помислих, че сте заминали занякъде.
