Но нали обещание, дадено на умиращ човек, е нещо много специално! Ето че и с мен се случва онова, за което по-рано съм чела само в книгите. Конфликт между дълга на честта и служебната целесъобразност. Разумът говори, че трябва да докладвам всички материали на ръководството и да настоявам да ги предадат в главното управление на Заточни, а междувременно тихо и кротко да си напиша рапорта за напускане. С тази работа да се занимават опитни и грамотни служители, а не аз — неопитна, глупава, неумела и сам-самичка. Но аз обещах. И вече няма връщане назад.“
— Юра, трябва спешно да намерим Паригин. Доколкото разбирам, можем да направим това само чрез връзките на Лазарева, по друг начин е невъзможно да го хванем, ако не живее в дома си. Ти обади ли се в завода, където твърди, че работел?
— Защо само да твърди? Работи си там, ползва се с авторитет, ветеран на производството е човекът. Около две седмици е бил в болнични — заради грип, а после е взел неплатен отпуск по семейни причини. При което е взел този отпуск именно по времето, когато е напуснал постоянното си местожителство.
— А преди това си е боледувал вкъщи?
— Така излиза. Боледувал, боледувал, а после нещо се е случило, нещо, което го е накарало да вземе отпуск и да не се мярка нито в дома си, нито на работа. Ася, я да звъннем в „Мосприватизация“, представи си, че той има и друга къщичка, а?
— Или дори не една — съгласи се Настя. — Прав си.
Тя извади от бюрото си справочника и се обади в учреждението, известно на всички под името „Мосприватизация“, където в паметта на компютрите се пазеше информация за всички приватизирани апартаменти в Москва. Разбира се, не им дадоха справка по телефона.
— Сега ще подпишем при Жерехов официално искане и ще отидем — каза Настя. — Колата ти в ред ли е?
— Засега да, но какво ще стане след половин час — не знам! — сви рамене Коротков. — Аз изобщо се чудя как върви още, отдавна й е време да си отиде от естествена смърт.
Настя си наложи да се усмихне, затвори кутията със захарта и я прибра в шкафчето на бюрото заедно с кафето и празните чаши.
— Ще трябва да рискуваме. Да вървим, слънце мое! Аз изпуснах Паригин, аз трябва да го търся. А тъй като между Паригин и твоя личен враг Баглюк има някаква връзка, ти ще трябва да споделиш с мен тези доста неприятни усилия.
В „Мосприватизация“ те доста бързо получиха справка, според която Евгений Илич Паригин беше собственик на още едно жилище, гарсониера, но в хубав блок с подобрена планировка и в престижен квартал. След още някое време се сдобиха и с телефонния му номер.
— Звъни — каза Коротков и подаде на Настя листчето с номера.
— Защо аз? Ти не можеш ли?
— Твоят глас е неприятен, по-бързо ще ти повярват.
Настя го чукна без злоба по челото и започна да натиска бутоните. Отговори й женски глас.
— Ало! Женя?
— Обаждам ви се от телефонната централа — каза Настя, като се постара да направи гласа си колкото може по-равнодушен, служебен и уморен. — Не ви е платен телефонът за октомври, ноември и декември. Утре сутринта ви изключваме.
— Как така? Почакайте — притесни се жената, която бе вдигнала телефонната слушалка в гарсониерата на Паригин, — аз не знам… Трябва да попитате собственика, може би е платил, а вие не сте получили квитанцията. Аз не живея тук, роднина съм.
— Проверете си — равнодушно тръсна Настя. — Търсете квитанцията и я донесете, иначе утре в десет сутринта телефонът ще бъде изключен. Днес работим до деветнайсет и трийсет.
— Ама как… — слисано избъбри жената. — Аз не знам какво да правя. Не живея тук, не знам къде да търся тези квитанции. А собственикът замина, не мога да се свържа с него. Моля ви, не ни изключвайте, много ви моля…
— Вие се оправяйте. Трябва да си плащате навреме. Предупредих ви. — Тя затвори телефона и се обърна към Коротков: — Та така, слънце мое. В гарсониерата живее дама, която не знае къде е Евгений Илич. Тоест може би знае, но не може да се свърже с него. Или там, където се намира той, няма телефон, или дамата не знае този номер. По всичко личи, че тя дори не може да каже със сигурност кога ще види Паригин.
— Трябва да организираме засада там — предложи Коротков. — Рано или късно ще се появи.
— Юра…
— Да?
— Нищо, хайде да излезем оттук, трябва да поговоря с теб.
Те излязоха от голямото здание, разположено на булевард „Зельоний“, и бавно тръгнаха към вехтата кола на Коротков, която беше паркирана до отсрещния тротоар.
— Хайде да постоим малко на въздух, да ми се поосвежи главата — помоли Настя.
— Ами добре. За какво искаше да си поговориш с мен?
— За Паригин. Аз не мога и не искам да докладвам на Мелник за това жилище и за необходимостта да организираме засада. Ние с теб не можем да направим това сами, затова единственият изход е да се опитаме да намерим Паригин, а не да чакаме той да се появи.
— Аска, не мога да те позная! — учудено я погледна Коротков. — Опитваш се да скриеш информация от началника и се надяваш, че нищо няма да се разкрие? Първо, това е глупаво и рисковано, ще си спечелиш поредния скандал. И второ: защо? Не разбирам.
