— Значи така — започна Юра, след като седна по-удобно и започна да граби от кутията бучки захар, които начаса схрускваше със здравите си зъби. — Паригин не е в дома си. Нещо повече — той отдавна не е там. Най-малко от десет дни. Сприятелих се с неговата съседка и тя с покровителствена усмивчица ми съобщи, че Евгений Илич скоро щял да се жени. Слава богу, най-сетне, защото бил човек толкова положителен във всяко отношение, а пък живеел сам. Дори представил годеницата си на съседката, с което напълно убедил възрастната дама в сериозността на намеренията си. Високо едно момиче, ама наистина страшно високо, Евгений Илич изглеждал съвсем дребен до нея, обаче си личало, че тя го обича, буквално не откъсвала очи от него и цялата греела от щастие.
— Ясно — спокойно кимна Настя. — Вече престанах да броя грешките си, не ми стигат пръстите и на двете ръце. Паригин е бил близък на Лазарева, а аз го пуснах. Именно той е отишъл с нея на строежа и е чакал във входа, а когато е дошла милицията, се е възползвал от късмета, който го е споходил във вид на жена с дете. Вярно, това не го е спасило, пак са го закарали в участъка. Браво на момчетата, не са го пуснали, не са му повярвали. А аз съм глупачка и мястото ми е при уличните метачи, а не в криминалната милиция. Разказвай по-нататък.
Коротков я погледна внимателно и хвърли обратно в кутията поредната бучка захар, която се бе приготвил да лапне.
— Ася, настроението ти не ми харесва. Когато си така спокойна, това обикновено предвещава буря. Няма да ти кажа нищо повече, докато не ми обясниш какво става с тебе.
— Ха, уплашил се от буря нашият човек! — позасмя се тя. — Не си измисляй, ако обичаш, а разказвай.
— Сутринта ме е потърсил служителят от автоинспекцията, при когото бяхме с тебе. Спомняш ли си го?
— Саша, дето обрали тъща му в автобуса? Спомням си го.
— Току-що му се обадих и той ми каза, че автотехническата експертиза на колата на Баглюк била готова.
— Всичко е ясно — отново кимна Настя, изключвайки бързовара и сипвайки нес кафе в чашките. — Така и предполагах.
— Какво си предполагала? Какво ти е ясно?
— Че някой е поработил върху колата. Така е, нали?
— Е, ама че си, Аска! — Юра разочаровано махна с ръка. — Никога не оставяш човек да изпита удоволствие. Аз исках да те смая, а ти…
— Извинявай, без да искам.
Настя сякаш наблюдаваше себе си отстрани с отчужден и напрегнат поглед. Юра беше прав — само преди месец тя щеше да подскочи от такава новина, без да крие изненадата си, а ако новината беше напълно очаквана, както сега, щеше шумно да се радва на своята досетливост. А сега нямаше нито изненада, нито радост. Тя доста отдавна бе разбрала, че материалът за Мамонтов, попаднал у журналиста, е свързан по някакъв начин с държавната програма, за която й бе говорил Денисов. И ако това е така, „своевременната“ гибел на Баглюк не може и не бива да се приема като случайна. Всъщност в живота има много случайности, дори повече, отколкото човек предполага, но има известна граница, отвъд която количеството преминава в качество. Всеки оперативен работник, както и следовател, трябва да притежава развита интуиция, за да почувства точно къде е налице просто съвпадение и къде действа ръката на режисьор. Защото понякога тези нюанси са толкова трудно различими… Не, сега май вече е очевидно, че Баглюк е бил премахнат. Някой е поработил върху колата му, докато той е пиел уиски с Леонид Петрович. И са го напивали целенасочено. Когато един катастрофирал шофьор е много пиян, а освен това има поледица, съответните служби не се взират много в причините за катастрофата. Така се подреждат нещата…
„Стига, Настася, я се овладей! Ти, разбира се, не си Павлик Морозов, за да шпионираш любимия си втори баща. Но не си и безволево създание, което позволява да го набъркват в мръсотии. Решила си да напуснеш? Напусни тогава. Но първо си довърши работата. Инак вместо тебе ще го направят други, а тебе ще те смятат за недалновидна и повърхността глупачка, която не е забелязала слона под носа си. И не забравяй, обеща на Денисов: ако имаш основания, да свършиш всичко сама и да предупредиш хората му.
Ти, майорът от милицията, си обещала нещо на голям финансов магнат, на мафиот? Ти в ред ли си изобщо, драга? — запита се Настя и веднага си отговори мислено: — Май не съм. Но вече съм се набъркала, вече съм обещала, макар и под влияние на слабостта си, в момент на остро съжаление към умиращия старец, и нямам път назад. Разбира се, не биваше да го правя, разбира се, беше грешка. Напоследък направих твърде много грешки.
