Олекна му от тази мисъл. Съзнанието, че може повече да не се самообвинява, отвори шлюзовете, през които нахлу горчивото съжаление. Той наистина би могъл да се ожени за нея и да живее щастливо. Защо не? Аня щеше да му бъде добра съпруга, щеше да му роди момиченце. Сега вече нищо такова няма да има.
Разумът говореше на Паригин, че трябва да си наложи да стане, да си отиде вкъщи, да вземе документите за втория апартамент и бързо да се завтече към някоя агенция за недвижими имоти. Жилището, в което сега се намира Лола струва много повече от четирийсет хиляди долара, така че като се има предвид спешността на продажбата, спокойно може да получи нужната сума. Или пък изобщо да не се занимава с трети лица, а да го продаде направо на кредиторите. Договорът за покупко-продажба може да се оформи бързо, ако се действа чрез фирма.
Трябваше да стане и да тръгне. Но кой знае защо, той не можеше да го направи. Странно вцепенение бе сковало Паригин. И може би за пръв път в живота си той изведнъж разбра какво е мъка.
Настя имаше чувството, че вътре в нея се е свила до краен предел някаква пружина, която се е „заклещила“ и никога вече няма да се изправи. Рано сутринта я извика Мелник и с тих от ярост глас й обясни каква невероятна тъпанарка е. Освен това е своеволна, самоуверена, без професионални умения и неграмотна. Тя и само тя е виновна Лазарева да остане без наблюдение, тя неправилно е ориентирала младшия по длъжност Доценко и използвайки влиянието си върху него, го е накарала да действа напълно погрешно, което именно е довело до нощната трагедия. Сега вече няма никакво съмнение, че именно Анна Лазарева е убийцата, удушила седем души и опитала се да удуши осми човек. Каменская непростимо е проточила обявяването на една опасна и психически неуравновесена престъпница за издирване и именно това е попречило за своевременното й залавяне. Гибелта на гражданина Стоянов и на самата Лазарева изцяло лежи на съвестта на старши оперативния пълномощник Каменская. Със заповед на началника на управлението в най-близките дни щеше й бъде наложено строго мъмрене.
Тя мълчаливо изслуша Господаря и се прибра в кабинета си. Дори мислено не се опита да му възразява и да се оправдава. Той беше прав. За всичко беше прав. Мястото й не е в криминалната милиция. Докато тук беше Гордеев, й позволяваха да прави това, което тя умее най-добре от всичко — да мисли и анализира. Всичко останало, както става ясно сега, тя върши зле. При новия началник ще трябва да върши всичката работа, а не само онова, което й се удава най-лесно. Решението да напусне бе правилно и с всяка минута Настя все повече се убеждаваше в това.
Дори не успяваше истински да се разстрои — навивките на спиралата в стегнатата пружина прилепваха една към друга толкова плътно, че всички чувства се оказаха притиснати между тях и по никакъв начин не можеха да си пробият път навън. За сметка на това мозъкът й, освободен от емоциите, работеше бързо, ясно и безотказно.
Първото съобщение дойде от Миша Доценко. Григорий Иванович Стоянов, човекът, загинал заедно с Лазарева на строежа, се оказал бивш служител на органите на вътрешните работи, пенсиониран на последна длъжност заместник-началник на районно управление. В момента бил на работа в правителствения апарат на някаква незабележима длъжност, нещо като референт.
След като си отбеляза наум думата правителство и я записа на нужното място в схемата, Настя тъкмо понечи да включи бързовара, за да си направи кафе, когато в кабинета й се втурна Юра Коротков, който рано сутринта беше тръгнал да се „поразходи“ около официално посочения адрес на Евгений Паригин. Юра изглеждаше едновременно озадачен и възбуден, сякаш нещо го бе развълнувало, но той не беше в състояние да разбере какво може да означава това.
— Вашият Паригин лъже — изтърси той още от прага. — Включвай бързовара, не ме гледай очаквателно, днес не съм закусвал заради тебе.
Истина беше. Веднага след сутрешния разговор с Миша Доценко Настя се обади на Коротков и го помоли да провери местожителството на Паригин. Не можеше да възложи това На Миша — може би Паригин добре си спомняше оперативния работник, който бе работил с него. Външността на Михаил беше ярка, запомняща се, и дори самият Доценко изобщо да не си спомняше този Паригин, което е напълно естествено, Паригин със сигурност не би забравил оперативния работник. Нали не всеки ден го задържат на улицата и го водят на „Петровка“.
