Наблюдателите, които следяха Зеленин, го бяха проследили до една закрита територия, в която не бяха успели да проникнат. Другата група наблюдатели бяха спрели вниманието си върху мъжа, с когото Зеленин бе излязъл от зданието, и след известно време бе установено и неговото име. Василий Валерианович Галузо беше един от крупните ръководители в правителствения апарат.
— И защо се захванах с всичко това? — тъжно попита Настя, втренчена в донесения от Коротков отчет.
— Как защо? — изненада се Юра. — Нещо не те разбирам. Какви съмнения те мъчат?
— Обикновени. Какво ще правим ние с всичко това? Ясно е, че територията, на която момчетата не са успели да проникнат, е именно прословутият учебен център. Също толкова ясно е, че господин Галузо е активен деятел в държавната програма за борба срещу данъчните нарушения. И по-нататък какво? Ние двамата с тебе — срещу такава огромна сила? Когато давах обещания на Денисов, някак изобщо не помислих за това.
— Не ми харесва настроението ти. И изобщо не ми харесваш. Не те обичам, когато си такава.
— Е, ще прощаваш, вземай каквото ти дават, друго не са ни докарали — кисело се усмихна тя. — Юра, кога ще стана далновидна, как мислиш?
— Асенка, престани! Стегни се малко. И се обади на скъпия си приятел Заточни.
— Защо?
— Защото. Ти свърши своята част от работата, наистина не можеш да направиш нищо повече — нито сама, нито с моя помощ. Резултатите, до които стигнахме, водят вече към места, много по-високи от нашия отдел.
Настя упорито наведе глава и втренчи поглед в пода:
— Няма да му се обадя.
— Започна се! — театрално разпери ръце Юрий. — И защо, ако мога да попитам?
— Юра… Разбирам, глупачка съм, прекалено съм емоционална, това вреди на работата, но не искам да се обаждам на Иван. Струва ми се, че той остана много недоволен от последния ни разговор и аз много му паднах в очите. Срамувам се. — Тя вдигна очи, дълбоко въздъхна, замижа, поседя няколко секунди с притворени клепачи, после погледна Коротков и се усмихна. — Край, Юрик, готова съм. Всичко ми мина. Прав си, безобразно съм се отпуснала. Работата си е работа в края на краищата.
Този път Настя не отиде в дома на генерала. Обади му се по телефона в службата, помоли го да й определи ден и час за среща и Заточни доста сухо и хладно предложи да се срещнат в седем часа на другата сутрин. Настя знаеше, че Иван Алексеевич обича да се разхожда сутрин в Измайловския парк, но само в неделя и никога в делник. Тя неволно зиморничаво присви рамене. Щеше да се наложи да стане в шест, а за нея това беше страшна мъка, тя дори и в седем едва отлепваше клепачи, особено когато навън беше още тъмно. Но нямаше как — сама си го изпроси.
Точно в седем сутринта на следващия ден тя излезе от метрото и веднага видя колата на генерала. Това също беше необичайно. Много пъти бяха се разхождали заедно в парка, но тогава Заточни винаги идваше с метрото и носеше анцуг и леко яке, а днес беше облечен с балтон. Вероятно след разходката не смята да се прибира вкъщи, а ще отиде направо на работа, помисли си Настя.
Те мълчаливо стигнаха до входа на парка, Настя напълно бе изгубила желание да говори, генералът май също беше потънал в собствените си мисли. Най-сетне тя разбра, че е неприлично да протака повече.
— Иван Алексеевич, знам, че нарушавам субординацията — започна тя. — При други обстоятелства щях да изложа проблемите си пред Гордеев, а вече той щеше да ги представи пред вас, и то не лично, а чрез ръководството. Затова предварително ви моля да ме извините.
— Няма нищо, моля — кимна Заточни. — Слушам ви.
Тя започна да разказва, като се стараеше да не пропусне или обърка нещо. Иван Алексеевич слушаше внимателно, почти без да я прекъсва, само от време на време задаваше уточняващи въпроси. Когато тя свърши, той се усмихна, при което жълтите му тигрови очи припламнаха като две малки слънчица.
— И какво ви смущава във всичко това?
— Ами всичко ме смущава! — гневно отвърна Настя. — На моето ниво е невъзможно да проникна в този учебен център, а само там мога да намеря отговорите на въпросите си. Почти съм сигурна, че този път не греша: убиецът, удушил седем души, е свързан с учебния център, със Стоянов и Зеленин. И искам да го открия.
— Или тях — уточни Заточни. — Вие току-що доста убедително ми обяснихте как е било възможно да се извършат тези убийства, без жертвата да се уплаши, и от думите ви стана ясно, че престъпниците са най-малко двама.
— Добре, нека бъде тях — послушно се съгласи тя. — Но все пак искам да ги открия.
— И още едно съображение, Анастасия. Вие бяхте права, като казахте, че отменянето на поръчката за Нурбагандов и предаването й на друг изпълнител не е свързано с пари. Търсен е не толкова евтин наемник, колкото удобство и простота. И от това следва много интересен извод. Хората, които ръководят учебния център, не са свикнали да правят сметка на парите. И в този смисъл аз съм склонен да се съглася с вас относно Стоянов. Изглежда, той наистина е бил един от ръководителите там.
