От обясненията на Зеленин обаче неумолимо следваше и друго: и Зеленин, и Стоянов не биваше да се появяват в зданието, където работеха Галузо и неговият задушевен приятел Виталий Аркадиевич Боровков. Защото докато охраната на едрите риби често се състои от служители на милицията, техните референти и помощници също често идват от Министерството на вътрешните работи, тъй като имат юридическо образование, солидни връзки и навици за апаратно-книжна работа. А след като е така, сред тях ще се намерят доста хора, които познават и бившия заместник-началник на районно управление полковник Стоянов, и кандидата на юридическите науки, доцента подполковник Зеленин. И единият, и другият се водят на ниски апаратни длъжности и теоретично казано, имат право да се намират в това голямо красиво здание, но пожелае ли някой да копне по-надълбоко, веднага ще се разбере, че те нямат нито свой кабинет, нито дори бюро или каса, и другите служители от апарата ги виждат за пръв път и никога в живота си не са чували имената им. С една дума — по-добре беше да не рискуват.
Но днес Галузо нямаше друг изход. Стоянов беше загинал, мястото му се бе освободило, трябваше незабавно да назначи Зеленин на тази длъжност. И което е най-важното — бързо да извади от играта идиотите на Стоянов, които се разхождаха из страната с диктофон и видеокамера. Още тогава, когато се случи издънката с Нурбагандов и стана очевидно, че тактиката трябва да се промени, стана не по-малко очевидно, че Григорий Иванович Стоянов няма да предаде позициите си просто така. Той за нищо на света няма да признае, че решението му е било погрешно, както и глупостта и недалновидността на избрания начин за набиране на курсанти за учебния център. За нищо на света няма да отстъпи пред научния работник — тоя жалък писарушка, тоя книжен плъх. А ако го попритиснат, ще избухне и ще хукне да се оплаква на своите високопоставени длъжници, които навремето е измъквал изпод курвите и е спасявал от съд за нарушаване правилата за валутните операции. Имаше едно време в нашия Наказателен кодекс такъв забележителен параграф, според който можеше да си докараш дори най-висшата мярка на наказание.
Василий Валерианович не искаше да си разваля отношенията с длъжниците на Стоянов, той изобщо не обичаше да се кара с хората и да влиза в конфликти, именно затова бе захванал тази сложна и опасна игра, чиито резултати трябваше да извадят Григорий Иванович от строя. Стоянов щеше да бъде компрометиран като ръководител, а нито Галузо, нито Боровков, камо ли пък Зеленин, щяха да имат и най-малко отношение към свалянето на началника на учебния център. Можеше дори да не снемат Стоянов от длъжност, за да не дразнят длъжниците му и да не му дават повод да се оплаква — нека се води началник, но фактически всичко ще ръководи и ще определя стратегията Александър Петрович Зеленин, човек разумен, далновиден и способен да предвижда нещата с няколко хода напред.
Същият този Зеленин беше замислил комбинацията с Никита Мамонтов и оперативния работник Коротков. По-точно той я бе замислил и разработил на теория, а после трябваше само да се подбере подходящ престъпник. Такъв, който ще се уплаши от побоя, ще признае убийството, дори и да не го е извършил, и ще хукне да търси помощ при оперативния работник, който е работил някога с него. След това трябваше да се убедят, че престъпникът и оперативният работник са си определили среща, и бързо да ликвидират престъпника, но не как да е, а така, че оперативният работник да го намери пръв. А записът на признанията, направени (или ненаправени, което впрочем няма никакво значение, тъй като записът може да се фалшифицира) от този вече мъртъв престъпник, да се предаде на пресата. Но пак не на кого да е, а на човек неуравновесен, избухлив, алчен за пикантерия, мразещ милицията. Смисълът на цялото това струпване на условия беше само един: да се покаже чрез ярък, шумен и очевиден пример, че избраната от Стоянов тактика за набиране на курсанти за учебния център е дълбоко порочна, че при набирането на първата група обучаващи се по чиста случайност не се е случило такова нещо, просто са имали късмет, но ето че при второто набиране неприятностите буквално са завалели. Извадили са лош късмет с Мамонтов, който е хукнал да търси помощ от милицията, и не дай си боже сега да започнат да ровят, да търсят кой и откъде може да е научил за Никита и да е дал поръчка за него. Ето виждате ли, вече и вестниците са надушили, вдигат шум, а милиционерите няма да търпят това, ще започнат да отричат, земята ще преобърнат, за да докажат, че журналистът не е прав, а кой знае докато преобръщат земята, какво може да намерят. Всичко може да стане…
