— Нещо не ви разбирам напълно — предпазливо каза Настя в страха си да не изглежда глупава. Не стига, че миналия път се показа пред генерала като истеричка със слаби нерви, ами сега ще изглежда като пълна глупачка.
— Ще се изясня. Парите, както знаете, се броят. Банална стара и вярна поговорка. Ето защо във всяка организация — била тя търговска или държавна — има счетоводство. Но в търговската организация за парите се грижат, наистина ги броят, и то не само финансистите, но и ръководителите, за да определят правилно стратегията и тактиката в развитието на предприятието. В бюджетната сфера всичко е различно. Отделят се пари от бюджета, с тези пари организацията трябва да функционира. Ако тя спести нещо — полза от това няма, защото ако вместо двайсет скъпи компютъра бъдат закупени десет евтини, останалите пари не могат да се използват за премиране на служителите или за откриване на още една необходима щатна бройка. И обратното — ако организацията не е назначила достатъчно служители и фонд „Работна заплата“ не се използва напълно, с тези пари не могат да се купят компютри. Парите за заплати и за оборудване влизат в различни параграфи и изразходването на средства не по определения параграф е грубо нарушение на финансовата дисциплина. Но това ви го казвам само така, като пример, защото искам да ви обясня следното: човек, който цял живот е работил в бюджетната сфера, обикновено изобщо не мисли за служби като счетоводството и забравя, че на света съществуват финансисти. Защо да мисли за това, след като всичко предварително е известно и установено? И на главата си да застанеш, нищо не можеш да промениш.
— Стоянов е кадрови милиционер, Зеленин — също — замислено каза Настя. — Вие смятате, че по дълбоко вкоренен навик те не обръщат внимание на финансовите въпроси, засягащи учебния център?
— Именно, прекрасно ме разбрахте — отново се усмихна генералът. — Така смятам, да. Те не са свикнали да мислят за това, забравят за тези неща. За тях важното е да знаят, че парите по сметката са преведени, и то доста пари, и те могат да ги изразходват за нуждите на центъра. И ги изразходват. А там се следи всяка копейка, можете да бъдете сигурна. Никой не играе такива игри със собствени пари, Анастасия, мащабите са други. За да подхванеш такава работа и да я плащаш от собствения си джоб, трябва да си луд милионер. Във вашето дело фигурират ли луди милионери?
— Нито един — засмя се Настя. — Дори психически нормален милионер не се забелязва.
— Ами добре тогава, ще смятаме, че сме се разбрали. Още днес извънредната комисия по данъците ще научи от доверен източник, че буквално лудите пари, отпускани от държавата за Програмата за борба срещу данъчните нарушения, се пилеят неизвестно за какво, особено много злоупотреби има в учебния център.
— Какви например?
— Анастасия, не се правете на наивна — намръщи се генералът. — Всякакви. Например наред с подготовката на специалисти за работа в крупни финансови структури в този център срещу заплащане се подготвят счетоводители. Организирали са платени курсове и обучават кого ли не срещу страшно много пари. Доколкото разбирам, официалната подготовка на специалисти там трябва да се води по две направления: счетоводна отчетност и икономически анализ, от една страна, и основи на оперативната работа — от друга. Следователно там има хора, които преподават икономическите дисциплини. Така че версията за платените курсове е напълно правдоподобна. Това ще бъде достатъчно в центъра да се направи внезапна проверка. — Той хвърли бърз поглед на часовника си и тръгна към изхода на парка. — Времето ни изтече, трябва да вървя на работа. Вие накъде сте сега? Към „Петровка“ ли?
— Че накъде другаде! — въздъхна Настя.
— Не долавям ентусиазъм в гласа ви — присмехулно я подкачи Иван Алексеевич. — Навремето вечно бързахте за службата и не искахте да си тръгвате оттам.
— Нали ви обясних…
— Разбира се, не съм забравил. Спомням си как проливахте сълзи в моята кухня и ме умолявахте да ви спася от злия началник. Но смятах, че това е било само моментна слабост. Нима съм се излъгал във вас?
— По всяка вероятност — да. Все още не съм се отказала. Приключвам това дело и подавам рапорт за напускане.
— Не бързайте, Анастасия.
— Не ме възпирайте, Иван Алексеевич. Готова съм да си мислите лоши неща за мен, но няма да работя с Мелник. Не мога. Ще ви кажа нещо повече: вече не мога да работя в криминалната милиция.
Заточни се спря, обърна се с лице към нея и я погледна в очите:
— Това е нещо ново. Не искате ли да го обсъдите с мен?
— Не искам. По-рано исках. Но вие някак не подкрепихте порива ми. Имах чувството, че посещението ми ви дразни и отегчава. Не се тревожете, Иван Алексеевич, аз вече няма да ви се натрапвам с глупостите си. Това наистина беше моментна слабост. Въобразявах си, че сме приятели и винаги мога да дотичам при вас, за да споделя проблемите си. Признавам, че неправилно оцених ситуацията — един генерал не може да бъде изповедник на редови оперативен работник. Моля ви за извинение.
