— Ами знаете ли, Михаил Александрович, има една вярна приказка: всяко зло за добро. Тя беше принудена да напусне спорта, вярно, но се намери някаква фирма — английска ли беше, канадска ли, — специализирана в производство на дрехи с нестандартни размери. Например за много дебели хора или за много високи. За тях измислят специални модели. А Мариночка е красавица, нали и вие сте я виждали по телевизията! Та те я взеха на работа. Така че тя сега процъфтява в чужбина.
Край. А всичко беше толкова хубаво… Но Марина Тихвинская не е нашият човек. Тя е в чужбина и е напълно доволна от живота.
— А случват ли се опити за самоубийство сред спортистите? — попита Миша с надеждата да получи в отговор още някоя история.
— Рядко — авторитетно заяви дамата. — Кога хората искат да се самоубият? Когато смятат, че животът им е провал, не са успели в нищо, всичко е било напразно и те не са нужни на никого. Спортистите обикновено не изпадат в депресия заради нещастна любов, защото, както вече ви казах, за тях успехът в спорта е най-важното. Всичко останало има къде-къде по-малко значение. Вярно, когато дойде една определена възраст, се случва… Но обикновено човек първо напуска спорта. Започва да си урежда живота, става треньор или педагог, намира си някакво друго занятие. Опитва се да се адаптира към новия живот. И едва после, ако нищо не излиза, може да изпадне в депресия. Но обикновено това води до пиянство, а не до самоубийства. Не, не че не се случва, дума да няма. Анечка Лазарева например на два пъти опита да се отрови, когато престана да играе.
— И нея ли я изгониха от отбора?
— Не, просто възрастта… Тя сама напусна. Но някак си животът й не се уреждаше. Аня много искаше да се омъжи. Знаете ли, това дори изглеждаше неприлично. Момичетата й се подиграваха. Тя беше някак… старомодна ли да го кажа… Смяташе, че ако един мъж е преспал с нея, значи има сериозни намерения. И ужасно се разстройваше, когато се оказваше, че не е така, че след два дни той вече я е забравил. Не умееше да бъде горда, моментално се влюбваше, следваше любимия си като кученце, не го оставяше нито за миг, изпълняваше всяко негово желание. Започваше да им прави подаръци, да ги кани у дома си, за да ги запознае с родителите си. Естествено момчетата бягаха от нея. За тях да преспят с момиче по време на лагер-сбор е нещо най-обикновено, там постоянно се създават кратковременни връзки и никой не си ги слага на сърце. А Анечка гледаше на всеки знак на внимание, дори на най-незначителния, като на предложение за брак. Покани я някое момче да танцуват, а тя вече си мечтае как той ще я ухажва и каква любов ще изживеят двамата чак до деня на сватбата. При това не се правеше на недостъпна, лесно стигаше до леглото, тоест в този смисъл беше съвсем съвременно момиче. Обаче каква мечтателка! Наивна, романтична, трогателна мечтателка. Но все пак, докато играеше, спортът беше за нея на първо място. А когато трябваше да напусне, тогава вече любовните й проблеми придобиха гигантски размери. Мисля, че тя дори малко откачи на тази тема.
— Защо си го мислите? Да не би да се държеше странно?
— Ами някак… да, може да се каже — странно. И изобщо стана странна. Виждам я понякога, живеем близо до една и съща метростанция. Отначало винаги на драго сърце се спираше да си побъбрим, а сега се прави, че не ме е видяла. Защо? Да не съм й сторила нещо лошо? Нали не съм виновна, че трябваше да напусне спорта? Това рано или късно става с всички.
— Може да е свързано с опитите й да се самоубие? — предположи Михаил. — Знаете ли, някои хора обичат да разказват за това, излагат трагедията си на показ и очакват да получат съчувствие, докато други много се стесняват и започват да избягват общуването с хора, които знаят за техния опит за самоубийство. Казвам ви го като специалист.
Известно време разговорът тъпка на едно място върху тясно психиатрични проблеми. Осведомената за личния живот на баскетболистите дама беше пълен профан в психиатрията и подготовката на Миша, която той бе получил в курса по съдебна психиатрия при милиционерската школа, бе напълно достатъчна, за да й замотае главата и да й създаде илюзията, че разговаря със специалист. След това Михаил успя с лекота да се изплъзне от безинтересната за него тема и отново да се върне към обсъждането на бившата спортистка Анна Лазарева. И колкото повече я обсъждаха, толкова повече той се убеждаваше, че на тази Лазарева трябва да се отдели повече внимание.
Паригин намери лесно оперативника, който бе разговарял с него през лятото. Спомни си дори името му — Михаил Александрович. Хубаво е, че държавните служители са длъжни да ходят на работа и тази работа се намира пред очите на хората, в самия център на Москва. Стой и чакай, доколкото ти стига търпението, и човекът, който ти трябва, непременно рано или късно ще дойде.
