На „Профсъюзна“ той се върна в шест и половина. Известно време постоя настрани и наблюдава Лазарева. Момичето често поглеждаше часовника си и всеки път лицето й все повече помрачняваше. В един момент на Миша му се стори, че тя ей сега ще се разплаче, тогава разбра, че става неприлично да се бави повече. Купи от най-близкия павилион хубава бяла роза с дълга дръжка и приближи до Анна.
— Добър вечер, Анечка! Забравихте ли ме вече?
Лицето й разцъфна от такава радост, че Миша се почувства неловко. Очевидно всичко, което му бе разказала служителката от Федерацията по баскетбол, беше истина. Аня Лазарева наистина беше готова да види у всеки мъж, удостоил я с вниманието си, романтичен ухажор и дори кандидат за женитба. А пък ако този мъж беше висок и красив…
— Това е за вас. — Той й подаде розата. — Страх ме е само, че цветето ще измръзне, докато с вас си приказваме за превратностите на любовта. Продайте ми два вестника, ще го опаковам. Ще го загърна в няколко пласта, все пак на горката розичка ще й бъде по-топло. Кога ще дойдат вашите освободители?
— Моите какви? — не разбра Аня.
— Онези, които трябва да ви освободят от тази разноцветна преса и да ви пуснат да се приберете.
— Не знам. Сигурно скоро. А вие бързате ли?
— Не. Заникъде не бързам, свърших всичките си работи и дойдох да ви изпратя след работа, където кажете. Надявам се, че не живеете в съседния блок?
— В Орехово-Борисово. Далече е. Двайсет минути пеша след метрото.
— Не е далече, Анечка, това е прекрасно. Чака ли ви някой вкъщи?
— Само родителите ми.
— Тогава ви каня да вечеряме. На топло е по-приятно да се разговаря. Съгласна ли сте?
— Не съм облечена за вечеря.
— Аз ви каня вкъщи. Така че дрехите нямат значение.
— Не знам… Толкова е неочаквано.
Зад гърба на Анна спря малък пикап, от който слязоха двама едри младежи.
— Анче-цветче, събирай стоката! — извика един от тях.
Доценко се дръпна настрана, за да не се пречка. Наблюдаваше Анна Лазарева и се опитваше да намери признаци на психическа неуравновесеност. Излишна рязкост или, напротив, необяснима забавеност на движенията, неадекватна реакция на репликите на околните, внезапен гняв, немотивиран истеричен смях и много други неща биха могли да послужат като сигнал на Михаил, че на това момиче не всичко му е наред. Засега не се забелязваше нищо подобно. Но нали по време на първия им разговор имаше един пристъп на внезапно озлобление? Имаше и тресящи се ръце, и безуспешни опити за овладяване на вълнението. Имаше го всичко това. Никой не би го отрекъл.
До блока, където живееше Михаил, пътуването от „Профсъюзна“ беше неудобно, трябваше да направят две прехвърляния с метрото. През целия път Анна бе мълчалива, при всяка възможност гледаше да седне, вероятно за да не бие на очи с ръста си, вървеше прегърбена и не вадеше ръцете си от джобовете. Едва когато престъпи прага на жилището на новия си познат, се отпусна и поизправи снага.
— Толкова съм намръзнала цял ден, че дори ме е страх да се съблека — призна тя. — Всяка вечер имам чувството, че вече никога няма да се стопля.
— Тук, при мен, е топло — забеляза Доценко, като мислено се поздрави, че сутринта на излизане не бе отворил малкото прозорче за проветряване. Сега в жилището беше не просто топло, а направо задушно, той не понасяше това, но за Аня сигурно щеше да е добре дошло.
— Съвсем сам ли живеете? — попита тя.
— Живея с майка си, но сега тя е в болница.
— Нещо сериозно ли? — В гласа на Аня прозвуча искрено съчувствие.
— Не, просто се отвори възможност да я вземат в добра клиника за общо укрепване на организма, да й бият витаминчета, да й направят някои процедури. Събличайте се, Анечка, и да вървим в кухнята. Не съм добър кулинар, така че ще сготвим вечерята заедно, а ако не стане вкусна, мъжествено ще си я изядем двамата.
Анна бавно, сякаш с нежелание, разкопча дългото си, почти до коленете ватирано яке, свали плетената си шапчица и ботушите с платформата. Сега изглеждаше съвсем различна от преди, когато седеше — нещастна и премръзнала, с червен нос — над своите вестници и списания. Под якето носеше красив синьо-зелен пуловер, а дънките, изопнати върху невероятно дългите мускулести крака, бяха модерни и явно нови. Нещо повече — когато изчезна плетената шапчица, която покриваше главата и ушите й, се оказа, че Анна Лазарева има гъста и лъскава тъмноруса коса, а на работа — дори такава безинтересна като нейната — ходи с обеци. Разбира се, не диамантени, но красиви, дълги и сребърни, с инкрустирани синьо-зелени камъчета, в тон с пуловера. Да, бившата баскетболистка безспорно не беше красавица, но нямаше съмнение, че се грижи за себе си. Интересно би било да се разгледат ръцете й, мислеше си Доценко, докато водеше гостенката към кухнята и вадеше от хладилника продуктите, от които трябваше да приготвят вечерята.
— Чудя се как ли да си разпределим работата с вас, Анечка — каза той, като разглеждаше подредените на масата чинии и пакети. — Сигурно имате маникюр? Я си покажете ръцете.
