— Ами така. По очите ви личи, че много сте страдали от несподелена любов. И това ви е направило спокойна и мъдра. Отгатнах ли?
— Госпожице — намеси се застаналата наблизо жена, която беше тук отдавна и досега търпеливо бе чакала продавачката да й обърне внимание; явно търпението й бе свършило, — дайте ми „Домашен дух“ и „Вестник за жената“. Докога сте способна да бъбрите, божичко!
— Извинявайте. Ето, заповядайте.
Анна бързо извади списанието и вестника, отброи рестото. Доценко разбра, че момичето се страхува да не би той да си тръгне, докато то се занимава с купувачката. Ех, да знаеше, че той няма никакво намерение да си тръгне, преди да й определи среща!
— Не премръзвате ли, като стоите цял ден на студа? — попита я със съчувствие. — Защо не се поразтъпчете, не поскачате?
— Нищо ми няма, наред съм. — Усмивката на момичето вече не беше боязлива. — Вярно, студено е, но се търпи.
Михаил разбра, че в ежедневието тя се притеснява от ръста си, затова не става, особено сега, когато разговаря с него.
— Искате ли да ви донеса горещо кафе? Тук наблизо се продава, в павилиончето. И аз ще пийна, не мога да пия кафе, ако не съм в приятна компания.
— Благодаря ви. — Тя бръкна в джоба си за пари.
— Моля ви се — спря я Михаил, — недейте! Веднага се връщам.
След три минути той отново стоеше до сергията с вестниците и подаваше на Анна картонената чашка с не твърде горещо кафе и увития в салфетка сандвич със салам.
— Чакате ли някого? — попита тя и в гласа й прозвуча такава безнадеждност, че сърцето му се сви.
— Не! — отговори той колкото може по-изненадано. — Защо си помислихте, че чакам някого?
— Така. — Тя сви рамене и отпи голяма глътка от кафето. — Просто си помислих, че човек, който е тръгнал по работа, не би си губил толкова време напразно и не би поил непознато момиче с кафе за своя сметка.
— Е, първо, с момичето вече се познаваме, щом му знам името, а то — моето.
— И второ?
— Второ, много рядко се случва случайно подхванат разговор с непознат човек изведнъж да се окаже интересен. Така че случи ли се това, то не бива да се пренебрегва. Заради такова нещо човек може и работата си да поотложи. Тоест вярвайте ми — никого не чакам тук.
— Ама наистина ли ви е интересно да разговаряте с мен?
— Наистина. Честен кръст, да не мръдна оттук — шеговито се закле Миша и закачливо й намигна. — Вярно, бяхте права донякъде — наистина бях тръгнал по работа. Трябва да пътувам до другия край на Москва, до станция „Алтуфиево“, затова исках да си купя нещо за четене в метрото. И сега за нас с вас има само два варианта.
— Какви?
— Първият: изпускам важна делова среща и продължавам да си бъбря с вас. След което шефът ми одира кожата без упойка, като ми причинява ужасни страдания. И вторият: отивам на тази среща, защото наистина е важна, но все пак с вас си продължаваме разговора. И вие, Анечка, трябва да ми кажете — къде и кога.
Той знаеше, че действа грубо, примитивно, прекалено напористо, но времето го притискаше. И без това беше загубил два дни, докато научи името на баскетболистка със странности в психиката.
Анна го погледна замислено, после рязко се изправи от столчето си. Наистина беше височка дори за Доценко, чийто ръст беше метър и осемдесет и девет, но не толкова, че това да изглежда смешно. Нещо повече — за по-голямата част от хората, които бяха на ръст под метър и осемдесет, те изглеждаха на практика еднакво.
— Все още ли искате да продължим разговора си? — попита тя неочаквано ядно.
Агресията избухна у нея внезапно, на пръв поглед нищо не я предвещаваше. Допреди миг бе седяла, леко прегърбена, на своето неудобно ниско столче, бе отхапвала от сандвича и бе отпивала от кафето, като се бе усмихвала плахо на Миша, страхувайки се, че той ей сега ще се обърне и ще си тръгне, и не щеш ли, гласът й изведнъж стана напрегнат, устните — тънки, очите засвяткаха, а зачервените от студа бузи дори пребледняха.
— Ръста си ли имате предвид? Ами и аз не съм малък. Разликата помежду ни е най-много пет сантиметра. Покажете ми ботушките си. Ами ето, знаех си — на платформа са. Значи всъщност разликата ни е още по-малка. И изобщо, Анечка, аз не разбирам какво общо има тук ръстът ви. Честно казано, мен повече ме интересува душата. Защо се ядосахте? Да не ви обидих с нещо?
Тя не отговори, мълчаливо си седна на стола и започна да брои вестниците в един голям кашон. По това как се тресяха пръстите й Доценко разбра, че Аня е силно развълнувана и се мъчи да се овладее.
— В колко часа приключвате работа?
— Към седем. Понякога в осем. Когато дойде колата — отговори тя с безизразен тон, без да повдигне глава.
— Ако се върна в седем, ще ви заваря ли тук?
— Ке знам. Може би.
— Тогава ще се върна в шест — весело обеща Доценко. — Само ми обещайте, че докато се върна, ядът ви към мен ще е минал. Колко ви дължа за вестника и двете книжки?
— Шестнайсет и петстотин — тихо каза Анна.
Доценко плати, пъхна в дипломатическото си куфарче купената книжнина и слезе в метрото.
