Симпатичното чернооко младо момче на име Михаил Александрович естествено дойде, което много зарадва Паригин. Значи не е напуснал, още работи тук. Ако беше напуснал или се беше преместил в друг отдел, работата щеше значително да се усложни. Иди после, че разбери кой сега се занимава с убийството на Шепельов. Но слава богу, Михаил Александрович беше налице и Паригин можеше да пристъпи към осъществяването на замисленото.
Първият ден на наблюдението не даде нищо интересно. Михаил излезе от службата си около един часа по обед и отиде на някакво странно място, за да остане там почти до седем вечерта. Вярно, на сградата, в която той влезе, имаше табела, оповестяваща гражданите, че тук се намира Федерацията по баскетбол, но Паригин беше сигурен, че това е измама. Какво ще търси криминалист сред баскетболистите? Най-малко — убиеца на гражданина Шепельов.
Паригин изпрати оперативника чак до дома му, а на другата сутрин го посрещна там, след като бе заел поста си още в седем часа. Този път Михаил отиде първо на „Петровка“, след което замина за другия край на града, в Орехово-Борисово, на улица „Ясенева“. Там остана кратко време и отново повлече подире си Евгений из целия град. Никой от тримата странни гости на Паригин така и не се мерна пред очите му.
Но Паригин не бързаше. Той знаеше, че понякога се налага да чакаш много дълго, а късметът спохожда само онези, които умеят да бъдат търпеливи. „Днес трябва да прескоча до поликлиниката, да продължа болничните си“ — помисли си той, когато се прибираше късно вечерта във второто си жилище — при Лолита и племенника си.
Докато разговаряха, госпожата от Федерацията по баскетбол неволно подсказа на Миша Доценко, че най-сигурният начин да се сближи с Анна Лазарева е да я ухажва. Той намери бившата баскетболистка в района на метростанция „Профсъюзна“, където тя продаваше на сергия вестници и списания. Отдалече жената се стори на Михаил дори ниска, но когато приближи, той видя, че Анна не стои, а седи на сгъваем стол. Далеч не беше красавица, имаше неправилни черти на лицето, носът й бе почервенял от студа, а разсеяната й физиономия никак не помагаше на желанието да се запознаеш с нея.
— Добър ден — весело поздрави Доценко. — Госпожице, кажете ми какво ще чета за из път?
Анна вдигна към него неразбиращ и някак сънлив поглед.
— Какво?
— Казвам, че ме чака дълъг път. Какво да си купя за четене?
— Изберете си — равнодушно отговори тя, — всичко е пред вас.
— А кое е интересно? Хайде посъветвайте ме, нали по-добре от мен познавате тези издания. Защото ще взема да си купя за двайсет хиляди ей този полиграфически шедьовър — Миша напосоки бучна с пръст ярката корица на опакования в полиетилен „Плейбой“, — а в него няма какво да прочете човек, пълен е само с реклами.
Устните на момичето трепнаха в едва забележима усмивка.
— А, не е реклама, пълно е с голи хубавици, вие, мъжете, харесвате това. Вземете си го.
— Какво приказвате! — Той изигра възмутено негодувание. — Приличам ли ви на човек, на когото това може да хареса? Не, на мен ми трябва нещо сериозно, над което мога да помисля. Има например едно прекрасно списание, казва се „Наука и живот“. Имате ли го?
— Не го получавам. Вземете „Съвършено секретно“, там има интересни статии. Ще се намери и над какво да помислите.
— Добре, ще го взема. — Той бръкна за портфейла си, като същевременно разглеждаше сергията. — А какви са тези книжки там, в края?
— Тези ли? Любовни романи. Това няма да ви е интересно.
— Защо мислите така?
— Ами мъжете никога не ги купуват. Това е четиво за жени.
— Глупости! — решително каза Михаил. — На света няма нищо по-важно и по-интересно от любовта във всичките й прояви. Аз с удоволствие чета любовни романи, разбира се, ако са добре написани. Вие самата чели ли сте ги?
— Тези ли? Разбира се. Нали седя тук по цял ден. Чета всичко, което ми докарат за продажба.
— Изберете ми, ако обичате, по свой вкус.
— Ами ако не ви хареса?
— Не може да бъде. Сигурен съм, че имате добър вкус.
Анна се пресегна към края на сергията и извади две книжки джобен формат с ярки корици.
— Вижте тези. Те са най-приличните. Ама наистина ли ги купувате за себе си, а не за жена си?
— Мила госпожице, още не съм женен. Сигурно защото чета прекалено много любовни романи — обаятелно се усмихна Миша, като се стараеше да говори бавно, та нито една произнесена от него дума да не убегне на продавачката на вестници и списания. — Отровил съм се с представи за щастлива любов и си търся точно такава. А нея я няма и няма.
— Виж ти! — Лицето на Аня придобиваше все по-осмислен израз. — Толкова красив младеж и да не е женен. Това не може да бъде.
— Господи, госпожице… Извинете, но как се казвате?
— Аня.
— Аз съм Миша. Та ето какво, Анечка, кой ви е казал, че красотата е гаранция за успех в любовта? Погледнете мен, аз съм жив пример, че това не е истина. В любовта са щастливи не онези, които изглеждат добре, а онези, които умеят да обичат. Съгласна ли сте? Готов съм да се обзаложа, че го знаете не по-зле от мен. Очите ви издават.
— Как така?
