Той стана с усилие от пейката и отново се опря на ръката на Настя. Сега Едуард Петрович крачеше още по-бавно и те преодоляваха няколкото десетки метра, които ги деляха от входа на болничната сграда, толкова дълго време, сякаш за всяка крачка бяха нужни неимоверни усилия. В болничната стая, която повече приличаше на президентски апартамент в скъп хотел, Денисов се съблече и когато остана по анцуг, Настя с ужас видя колко е отслабнал. Кожа и кости. А беше толкова снажен и широкоплещест…
Стаята на Денисов наистина беше особена, не като за обикновени болни. Беше по-скоро апартамент. Вероятно при съветската власт тук бяха лежали министри и членове на Политбюро, а сега, когато всичко беше поставено на комерсиална основа, тук можеха да настанят всекиго, който притежаваше съответните суми. Апартаментът се състоеше от три стаи: спалня, хол и кабинет. Очевидно се предполагаше, че високопоставените пациенти не само ще оздравяват тук, но и ще приемат посетители и ще работят върху важни документи, определящи съдбините на страната.
Те се разположиха в хола, а влезлите след тях телохранители веднага започнаха да слагат масата. От хладилника в ъгъла изникнаха чинии с есетра и топено сирене, кристални съдинки с хайвер, плодове.
— Да се нахвърляме! — весело заяви Денисов. — Но не се увличайте, предстои ни готвено.
— Между другото как е вашият прочут готвач? — попита Настя.
— Алан ли? Ще видите с очите си как е. Доведох го със себе си. Както разбирате, на мен ми разрешават дори тук да имам свой готвач. Онова, което ми предлагаше болничната кухня, е определено неприемливо. Освен това ме посещават доста хора, а аз съм свикнал да бъда гостоприемен домакин. Алан нощува у приятели, тук наблизо, а от сутрин до късно вечер е в клиниката.
На Настя се стори, че настроението на Едуард Петрович се подобри, дори очите му заблестяха. Той започна да ръси комплименти, да разказва вицове и разни забавни случки от живота си. Скоро се появи Алан — дребен и набит, с голямо шкембе и голяма брада, той приличаше на весело добродушно джудже. Веднага позна Настя и разцъфна в широка усмивка, святкайки със златните коронки на зъбите си.
— Радвам се, че ви виждам, радвам се, че ви виждам — бърбореше той, докато подреждаше в блюдо зеленчуците, приготвени по специален начин, — аз пък си блъсках главата за кого ли Едуард Петрович още от сутринта поръча такава трапеза. Знае се, че мъжете предпочитат месо, а вие обичате риба и зеленчуци, не съм забравил, нали?
— Анастасия, вие напълно сте очаровали целия ми екип — шеговито я подкачи Денисов. — Само помислете — повече от три години Алан не е забравил кулинарните ви предпочитания. Това говори много! Струва ми се, че Толя Старков не е безразличен към вас.
— Какви ги приказвате! — смути се Настя. — Сторило ви се е.
Анатолий Владимирович Старков беше началник на контраразузнаването в екипа на Денисов. Ако Настя можеше да се абстрахира от правовите реалии, той й импонираше със своето спокойствие и деловитост, както и с обстоятелството, че беше от малкото хора, които не смятаха, че жена, работеща в криминалната милиция, е екзотично недоразумение.
— А, не, драга моя, не ми се е сторило. Когато се готвех да ви помоля да помогнете в издирването на престъпника, който уби моята Лилиана, Толя много дълго и старателно ме моли да се откажа.
— Така ли? Сигурно се е съмнявал, че ще мога да ви помогна?
— В никакъв случай. Той никога не се е съмнявал във вашите способности. Той, видите ли, се опасяваше, че ще ви поставя в неудобно положение. Много ме моли да не ви закачам.
— И само от това вие си направихте извода, че Анатолий Владимирович не е равнодушен към мен? Той просто е деликатен човек и толкоз.
— Ъхъ, ъхъ — промърмори Денисов, — а пък аз, излиза, съм лишен от деликатност. Да можехте да чуете с какъв трепет в гласа произнася името ви. Добре де, това са глупости, старчески дрънканици. Я по-добре ми кажете как върви семейният ви живот.
— Върви своеобразно — засмя се Настя. — В момента съм сама, мъжът ми е в Щатите, изнася лекции по висша математика.
Те си бъбреха леко и непринудено, сякаш наблизо ги нямаше нито тежката болест, нито наближаващата смърт. След второто, Алан поднесе на Настя кафе, а на Денисов — любимия му коктейл от мляко с ябълков сок. Навън бързо се мръкваше, денят преминаваше в нощ, а Денисов още не пускаше Настя, като намираше нови и нови теми за разговор. На няколко пъти влиза лекарят и със задоволство отбелязваше, че болният в навечерието на операцията е бодър, весел и не се притеснява. Най-сетне Едуард Петрович премина към най-важното.
