Той замислено поглъщаше сготвената от Лолита вечеря, която също не му харесваше. Лола, която бе израсла на Кавказ, често готвеше тлъсти и люти гозби, а това беше в разрез с представите на Паригин за правилно хранене, което позволява да запазиш здравето си за дълги години. Не го убеждаваше дори фактът, че ако на територията на бившия СССР имаше дълголетници, то те бяха жители именно на Кавказ. „Това са хората, които ядат хляб и сирене и се занимават с физически труд на чист въздух, а не онези, които се тъпчат с тлъсто и люто!“ — категорично отговаряше Евгений. Но за да не обижда снаха си, се преструваше, че готвенето й го задоволява напълно.
От стаята дотича седемгодишният Серьожа и със засилка се тръшна на коленете на чичо си. Паригин го прегърна и с наслада вдиша аромата на детска кожа.
— Чичо Женя, скоро ли ще си отидем оттук?
— Не знам, трудно ми е да кажа. Защо, ходи ти се на училище ли?
— Ха, как ли не! — възкликна малчуганът. — Изобщо нямаше да ходя, ако не ме караха.
— Тогава радвай се, че засега си тук.
— Ску-у-учно ми е — проточи Серьожа. — Няма ги приятелите ми, няма с кого да си играя.
— Ще минеш и без приятелите си! — намеси се Лолита. — Нали виждаш, работата е сериозна, татковите ти кредитори може да те отвлекат. Вместо да си благодарен на чичо Женя, че ни скри, грижи се за нас, ти му досаждаш с твоите глупости. Скучно му било, видите ли! Ще потърпиш! Ето, по-добре прочети някоя книжка, не закачай чичо си Женя, той е уморен и гладен.
Серьожа неохотно слезе от коленете на Паригин и оклюмано се потътри обратно към хола. Лолита високо въздъхна и започна да поставя в чинията на Евгений едри димящи кюфтета.
— Привързал се е към теб — каза тя. — Разбира се, това е нормално — на момчето му е нужен баща. Благодарни сме ти, че не ни изостави.
Така, сега се опитваше да го подхване от другата страна. На момчето му трябва баща, а на мен — съпруг и кой, ако не ти, скъпи ми девере Женя, подхожда най-добре за тази роля. Нищо, че си по-стар от мен почти с двайсет години, така дори е по-интересно. Евгений недоволно се намръщи и се престори, че е напълно погълнат от процеса на храненето. Но Лолита не мирясваше.
— Толкова време прекарваш с нас, че направо ми е неудобно. И нощуваш тук. Сигурно имаш приятелка, която е недоволна, че не й отделяш внимание. Нали?
— Не — кратко отговори Паригин. — В това отношение нямам проблеми. Всичко е наред.
— Наистина ли нямаш приятелка? — продължи да го закача Лола. — Знаеш ли, ние вече някак бяхме свикнали, че не си женен и не смяташ да се жениш, но все пак бяхме сигурни, че поне приятелка си имаш.
— Успокой се, не ми причинявате никакви неудобства.
— Но имаш ли си приятелка или не?
— Имам си. Цели три. Доволна ли си сега?
— И-и, стига де! — Лолита се обиди, дори устните й затрепериха. — Защо никога не разговаряш с мен сериозно?
— Напълно сериозен съм, миличка. Не се затормозявай с тези мисли. Вие със Серьожа не ми причинявате никакви неудобства, а ако ми се прииска да се видя с приятелка, мога да го направя през деня. Изобщо не е задължително да я водя вкъщи или да оставам с нея през нощта.
— Излиза, че денем се срещаш с твоята женска, вместо да търсиш пари, така ли? — Лолита злобно присви очи.
Тя вече започваше да се държи като пълноправна съпруга на Паригин, която има право да му иска отчет за всяка направена крачка и за всяка минута, прекарана извън нейното полезрение. Евгений винаги се смайваше от способността на някои жени мигновено да се адаптират към всяка ситуация и да влизат в съответната роля не по-зле от професионални актриси. Започнеш ли да се грижиш за такава, само след три дни тя вече се чувства като твоя законна съпруга.
— Лола, правя всичко възможно да ви помогна, но не съм вълшебник. Аз съм обикновен инженер, не го забравяй. Благодаря, беше много вкусно — каза Паригин, отмествайки празната чиния. — Върви да спиш, аз ще измия съдовете. Вече е късно.
Лолита вероятно разбра, че е прекалила и започна бързо да дава на заден ход, като същевременно се опитваше отново да нападне в тил противника и да му нанесе коварен удар. Тя приближи плътно до Паригин, прегърна го през врата, притисна до него пищната си корава гръд. Очите й бяха пълни със сълзи.
— Прости ми, Женечка, прости ми, моля ти се. Такава глупачка съм. Какво право имам да ти говоря така? Та нали знам, че доброволно се нагърби с грижата за нас със Серьоженка, непрекъснато мислиш за нас, опитваш се да ни помогнеш. Всичко знам, Женечка, миличък. А пък дето говоря глупости, то е от срам. Знаеш ли, когато се срамувам, ставам толкова глупава — просто ужас! Абсолютно нищо не съобразявам, дърдоря какви ли не глупости. Срам ме е, че сме увиснали на врата ти и ти създаваме проблеми. Така де, какви сме ти ние? Съвсем чужди хора. Би могъл да си използваш времето за нещо по-приятно.
