Анна успя да се измъкне по някакъв начин и го сграбчи за косата. От неочакваната болка Паригин изкрещя и веднага престана да се сдържа и да си напомня, че насреща си има жена. С една болезнена хватка той бързо хвърли Анна на пода и изви ръцете й зад гърба. Яростта й утихна също тъй бързо, както бе пламнала. Сега тя лежеше на пода, опряла лице в неособено чистия линолеум, и май всеки момент отново щеше да се разплаче. Евгений приклекна до нея.
— Какво правиш? — попита я спокойно. — Нахвърляш се на хората… Аня, я престани! Разбирам, чувстваш се зле, но трябва да го преживееш. Нямаш друг изход, разбираш ли? С бой и насилие не можеш нищо да оправиш. Гаджето ти те е изоставило и няма да се върне — дори да ме пребиеш. И да ме убиеш — пак няма да се върне. Ще трябва да се примириш с това. Е, свършихме ли? Може ли да станем?
Той пусна ръцете й и й помогна да стане. Лицето на момичето беше все така бледо, но очите му отново угаснаха и вече не святкаха така яростно, както преди няколко минути.
— Извинете — каза тя с равнодушен глас. — Не биваше да се държа така. Извинете. Забравих как се казвате.
— Евгений Илич — напомни й Паригин.
— Да… Извинете, Евгений Илич.
— По-добре ли си вече?
— Да, всичко е наред.
Гласът й звучеше все по-тихо и по-тихо и Евгений разбра, че тя отново се отнася, потапя се в своята депресия. Каква психика има обаче това момиче! Какви резки смени на настроението…
Той я прегърна през раменете и внимателно я поведе към стаята. Анна вървеше, без да се съпротивлява, и послушно седна до него на дивана. Паригин не беше специалист в областта на психиатрията и нямаше ясна представа как трябва да се държи и какво трябва да прави с такава нервна особа, затова реши да се довери на интуицията си. А интуицията му подсказваше, че трябва веднага да обладае Анна. На леглото или на пода — без значение. Щом тя е била луда по своето чернооко ченге, а то нито веднъж не се е възползвало от това, у нея сигурно се таи огромна неизразходвана сексуалност, която очевидно се е трупала дълги дни. Само така би могъл да я разсее и успокои сега.
Той си позволи да бъде неделикатен, но линията, която избра, се оказа правилната. Анна моментално откликна на грубата ласка и силно прегърна Евгений, подложи устни за целувка и притисна до него дългото си мускулесто тяло. Всичко по-нататък се оказа простичко и обикновено. Анна се отдаваше умело и с ентусиазъм, което позволи на Паригин да не изпитва вина. Той имаше достатъчно и мъжка сила, и изобретателност, за да не остави Анна да го заподозре в престореност и изкуственост на любовния плам.
— Наистина ли ти харесвам? — попита Анна, когато всичко свърши.
— Наистина — измуча той, почти без да разлепя устни. — Какво те кара да се съмняваш?
— А кога разбра, че ти харесвам?
— Отдавна, нали ти казах.
— И не се ли притесняваш, че си по-нисък от мен? — продължи разпита си тя.
— Е, нали ти не се притесняваш, че си по-висока? — опита да се пошегува Паригин. — Хайде да се облечем, че ще измръзнем.
Но не успя да обърка момичето — то настойчиво продължаваше да води разговора така, че да изтръгне от него ако не романтични признания, поне комплименти. Паригин не беше по тази част и сам усещаше, че опитите му да избегне обясненията изглеждат непохватни и неучтиви.
— Утре в колко часа си на работа? — попита той.
— Утре не съм на работа. Моите почивни дни са вторник и събота.
— Нищо, Анечка, хайде да разгънем дивана и да си лягаме. Денят ти е бил тежък, а и моят не беше лесен, да си призная.
— А какво ще правим утре?
— Да доживеем до утре, тогава ще видим — въздъхна Евгений, надигна се от пода и й подаде ръка да стане.
Емоционалният живот на Анна Лазарева открай време беше труден. И то не просто труден, а почти болезнен. В него по странен начин се съчетаваха, от една страна, нежност и сантименталност, а, от друга — всепоглъщаща омраза към околния свят. Омразата май беше прекалено много и може би именно затова Анна инстинктивно търсеше повече топлина и обич. От това произтичаха всички нейни нещастия.
До дванайсетгодишна възраст Аня Лазарева беше най-обикновена ученичка. Учителите уважаваха нейната старателност, затова никога не й пишеха двойки, но при цялото си желание не можеха да оценят знанията й с повече от тройка. Понякога в бележника й се появяваха четворки и дори петици по такива интелектуално необременителни предмети, като рисуване, трудово обучение, пеене или физкултура. Но като цяло Аня беше стабилна тройкаджийка. Когато строяваха класа по височина, тя стоеше първа в редицата, но това още не беше повод за присмех, защото второто по ръст момче винаги беше по-ниско само с някакъв си половин сантиметър. С една дума Аня не биеше на очи — в класа имаше и пълни двойкаджии, и момчета, високи почти колкото нея. Е, може би беше най-грозничката…
