Ученето в института не я затрудняваше, Анна дори се чудеше, като си спомняше постоянните си училищни тройки. В четвърти курс тя вече играеше в националния отбор и бъдещето й изглеждаше ясно и предопределено. Но кой можеше да предположи, че промените в политиката и икономиката ще доведат до постепенното умиране на спорта… Всичко стана скъпо и за всичко трябваше да се плаща: за наем на залата за тренировки, за наем на базата за спортен лагер, а пък колко струваха билетите за влак или самолет, за да замине отборът занякъде на състезание — по-добре да не споменаваме. Заедно с броя на създаваните отбори стремително намаляваше и броят на търсените треньори.
Изведнъж стана така, че точно след като получи дипломата си за висше образование и стана прекалено „стара“ за състезателна дейност в състава на националния отбор, на двайсет и седем години Аня Лазарева се оказа ненужна. Нито за спорта, нито за някакъв друг вид дейност, защото не умееше нищо друго, освен да играе баскетбол.
Почувства се измамена. От петнайсетата си година бе отдавала цялото си време и всичките си сили на баскетбола, всъщност не бе и живяла, а само бе функционирала като бягащ, скачащ и хвърлящ топки механизъм. Дванайсет години на вятъра. Нито семейство, нито дете, нито професия, нито пари — нищо. Зад гърба си имаше само спортни награди, любовни разочарования и няколко аборта. А по-нататък какво?
Първата депресия беше продължителна и тежка. Анна се опита да се отрови, но родителите й се прибраха от вилата по-рано и успяха да извикат „Бърза помощ“. Уплашена от психиатричното лечение, което неминуемо следва след опит за самоубийство, тя отрече всичко, уверявайки лекарите в своето неизменно жизнелюбие. Благодарна за своето спасение, Анна упорито измисляше лъжи като отговор на въпроса защо е взела такова количество хапчета. Беше деветдесет и четвърта година, а всеобщото безразличие към чуждото нещастие бе обзело по онова време и системата за безплатно здравеопазване. Още повече че лекарствата не достигаха, болничните сгради се намираха в окаяно състояние, така че нямаше къде да слагат новите болни. С една дума — пуснаха Анна по живо, по здраво, без никакво лечение.
След няколко месеца депресията се повтори и тя отново направи опит да се самоубие, отново неуспешен. Този път я спаси не завръщането на родителите й, а недобросъвестността на човека, от когото бе купила хапчетата. Във флакона имаше петдесет хапчета, но само осем от тях отговаряха на етикета, а останалите бяха, както се казва, „съвсем друго нещо“, и то с отдавна изтекъл срок на годност. И отново се размина без мерките на официалната медицина, вярно, уплашените родители поканиха вкъщи частен лекар психиатър, който не каза нищо полезно, освен баналното: „Тя трябва да се занимава с нещо. Може с работа, може със семейство.“ Когато той си тръгна, Анна, изпаднала в бяс, започна да чупи чинии и да крещи на родителите си, да им забранява да се месят в живота й.
— Стига ми и това, че когато бях на петнайсет, ме насочихте към тоя идиотски баскетбол! — крещеше тя и очите й святкала. — По-добре да ми бяхте направили пластична операция, да ми бяхте оправили муцуната, така вече отдавна щях да бъди омъжена и да живея като всички! По-добре да ми бяхте наели частни учители, за да вляза в нормален институт, и щях да имам професия в ръцете! А вие ме натикахте в спорта, отървахте се от грижите за мен и се зарадвахте, че даже и институт ми препоръчахте — дето сега на никого не е потрябвал! Осакатихте ми живота, а сега се опитвате да ме пратите в лудница, така ли? Няма да стане!!!
Пристъпът на ярост утихна, а след няколко дни с помощта на познати Анна започна работа във фирма „Метропрес“, която търгуваше с вестници и списания. Това наистина я поразсея и отново всичките й мисли се насочиха към очаквания прекрасен принц. Семейството й не беше бедно, а допълнително спечелените пари й дадоха възможност добре да се грижи за себе си, да посещава козметичен салон, та винаги да изглежда ако не пленителна, поне що–годе добре. Периодично в живота й се появяваха някакви мъже, но навикът й да се вкопчва в тях и да увисва на врата им, да изтръгва признания и да прави подаръци водеше до едно и също: кавалерите бързо се изпаряваха. Тази жена, която всъщност би могла да бъде и превъзходна съпруга, и страстна и предана любовница, ги отблъскваше със своята прилепчивост и натрапчивост, внушаваше им истински ужас.
И всеки път Анна изпадаше в отчаяние, ридаеше, изпадаше ту в бяс, ту в апатия, искаше да убие неверния любим или да се самоубие. После се успокояваше и търпеливо дочакваше следващия случай — така и без да разбере къде се крие причината за всичките й несполуки. И през ум не й минаваше, че цялото зло е в нея самата и трябва единствено да промени обичайното си поведение спрямо мъжете.
