На дванайсет години тя изведнъж започна да расте и само след година стабилно си спечели прякора Дългата. Животът й в средата на нейните съученици стана непоносим, закачаха я, грубо и глупаво се шегуваха с нея, че и пъпки я нападнаха, и те никак не я украсиха. На четиринайсет години момичетата от нейния клас вече ходеха със златни обички на ушите и с грим на очите, правеха си модни прически и излизаха с момчета от по-горните класове. В сравнение с тях Аня Лазарева изглеждаше не просто като грозното пате, а като рожба на динозавър — с дълга шия и грозна глава.
Именно тогава започнаха изблиците на злоба. Родителите й, което си е вярно, водеха момичето по лекари и лекарите им обясняваха, че израстването е особеност на хормоналната обмяна, пъпките сами ще минат след година-две, това са чисто юношески проблеми, свързани с пубертета, а що се отнася до раздразнителността и изблиците на агресия, най-добре ще е да се борят с това с помощта на спорта.
Аня с удоволствие бе приета да тренира баскетбол, още повече че общата й физическа подготовка беше много добра. Не мина и половин година и животът й се промени. Треньорът дойде в училището при директора и помоли да пуснат Лазарева от 8-б клас на тренировъчен лагер за подготовка за Републиканския турнир.
— Аня е гордостта на нашия отбор, всичките ни надежди са в нея и ако вие не разрешите да отсъства от училище, московският младежки национален отбор едва ли ще спечели — помоли той.
Разбира се, пуснаха Аня и цялото училище научи, че Лазарева е изгряваща звезда на съветския баскетбол. Моментално всички престанаха да закачат момичето, а ръстът й, който дотогава беше постоянен обект на гадни насмешки, се превърна в качество, на което човек само можеше да завиди. Спортната й кариера напредваше успешно, както бяха обещали лекарите, пъпките постепенно изчезнаха и всичко щеше да бъде наред, ако не бяха започнали усложненията на любовния фронт. Двете и повече години, които Аня бе преживяла в ролята на пъпчива върлина, се оказаха достатъчни, за да се оформи в неустойчивата момичешка психика комплекс за непълноценност. Тя искаше да бъде като всички, да ходи на срещи, да носи златни обици, да си прави модни прически и да се целува с момчета. Но красивата прическа само подчертаваше грозотата на нейното пъпчиво лице, а на срещи никой не я канеше. И тя силно мразеше момичетата с повече късмет и момчетата, които не й обръщаха внимание или го правеха само за да изсипят върху нея поредната порция подигравки. Мразеше родителите си, които й втълпяваха някакви глупости за душевната красота и за достойнствата на ума. Мразеше изобщо всички хора заради съчувствените погледи, които й отправяха. И учителите, защото не я защитаваха от съучениците й. И глупавата природа, задето я бе направила такава. С една дума Аня мразеше всички и всичко.
Като изход от този свят на всеобща омраза й се привиждаше любовта. Само любовта. Тя трябва да докаже на всички, че не е по-лоша от другите, че и нея я ухажват момчета, и нея я канят на срещи, и на нея й се обясняват в нежни чувства. Аня бурно реагираше и на най-дребните знаци на внимание от страна на младежите, на драго сърце им отвръщаше, проявяваше активност… И с това ги плашеше.
Животът постепенно навлизаше в нормални релси, Аня завърши гимназия, но и през ум не й минаваше да кандидатства в университет. Къде ти с нейните тройки в дипломата! Тъй като в онези години в наказателния кодекс още съществуваше параграфът за безделието, а спортуването изискваше ежедневни тренировки и чести пътувания — ту за лагер-сборове, ту за състезания, за такива случаи съществуваше практиката на формалните назначения на работа. Човекът се водеше на някаква длъжност, но не ходеше на работа, а заплатата си даваше на човека, който работеше вместо него, И Аня Лазарева се водеше на работа, но се бе посветила на баскетбола. Както много други младежи, и тя не мислеше за утрешния ден, понеже смяташе, че винаги ще бъде млада и силна и винаги ще излиза на баскетболната площадка.
Ала и родителите й, и треньорите постоянно й говореха, че трябва да получи висше образование. Отначало тя гледаше да не им обръща внимание, но след време, като видя съдбата на други спортисти и опита от живота изобщо, разбра, че те са прави. Пътят беше утъпкан: физкултурният институт успоредно със спортуването, а след приключването на състезателната дейност — треньорска кариера. Така постъпваха много спортисти.
