— Хрумвало ли ти е да отидеш в полицията? — попита той.
— Не мислех, че има смисъл. Не смятах, че ще направят нещо. И какво биха могли да направят? Липсва конкретна заплаха, няма нищо, което да бъде обяснено, няма истинско престъпление. Нищо определено, с което да отида при тях. Две неприятни стихчета? Може да са написани от ненормален ученик или от някой с извратено чувство за хумор. И при условие, че от полицията реално не могат нищо да направят — или още по-лошо, ще го възприемат като шега — защо изобщо да си губя времето да ходя при тях?
Гърни кимна, без да е убеден в действителност.
— Освен това — продължи Мелъри, — ако от местната полиция се заемат с това и започнат истинско разследване по всички правила… Ще задават въпроси, ще идват в института и ще безпокоят настоящите и бивши гости. Някои от нашите гости са много чувствителни хора. Въобще да ровят наоколо като обърнат всичко с главата надолу и да надничат в неща, които не са тяхна работа… Може дори да намесят пресата… Господи! Мога да си представя заглавията: „Автор на духовна литература получава смъртни заплахи“ — само като си помисля какъв шум ще се вдигне… — Гласът на Мелъри заглъхна и той поклати глава, сякаш не бе в състояние да опише вредата, която намесата на полицията би нанесла.
На това Гърни отреагира с объркан поглед.
— Какво има? — зачуди се Мелъри.
— Двете причини, поради които не искаш да се свържеш с полицията, си противоречат.
— По какъв начин?
— Не си се свързал с полицията, защото си се страхувал, че няма да направят нищо. И не си се обърнал към тях, защото си се притеснявал, че ще направят твърде много.
— А, да… Само че и двете твърдения са верни. Общото и в двата случая е страхът ми, че въпросът няма да бъде разрешен по уместен начин. Подходът на полицията би могъл да е апатичен или пък като на слон в стъкларски магазин; дали ще е неуместна незаинтересованост, или неуместна агресивност… нали разбираш какво имам предвид?
Гърни си мислеше, че когато някой предлага две причини за своето решение, има голяма вероятност да прикрива трета — истинската.
Мелъри, който сякаш изведнъж беше минал на една вълна с него, в този момент неочаквано обяви:
— Трябва да съм по-честен с теб, по-откровен по отношение на притесненията си. Не мога да очаквам да ми помогнеш, ако не ти покажа цялата картина. За своите четирийсет и седем години съм водил два коренно различаващи се живота. През първите две-трети от съществуването си вървях по лош път — и при това се движех много бързо. Започна в колежа. След колежа нещата се влошиха. Пиенето беше повече, хаосът беше повече. Започнах да продавам наркотици на отбрана клиентела и се сприятелих с купувачите си. Един от тях беше толкова впечатлен от способността ми да въртя оборот с боклуци, че ми предложи работа на „Уолстрийт“ — продавах по телефона фалшиви акции на хора, които бяха достатъчно алчни и глупави, за да приемат, че им давам реална възможност да удвоят инвестициите си за три месеца. Бях много добър в това и направих много пари — а парите се оказаха ракетното гориво, което ме изстреля право в лапите на лудостта. Правех всичко, което ми се искаше да направя, като повечето не си го спомням, защото почти през цялото време бях мъртвопиян. В продължение на десет години работих за редица гениални, но крадливи боклуци. А след това почина съпругата ми. Ти няма откъде да знаеш, но се ожених една година след като завършихме.
Мелъри се протегна за чашата си. Отпи замислено, сякаш вкусът бе идея, която точно се оформяше в ума му. Когато чашата бе наполовина празна, той я постави на страничната облегалка на стола, вгледа се в нея за миг, след което се върна към историята си:
— Смъртта й бе събитие с огромно значение. Тя оказа по-голям ефект върху мен от всички останали събития от петнайсетте ни години брак, събрани заедно. Ужасно е, но ще призная, че едва чрез смъртта си жена ми успя да ми окаже някакво влияние.
Гърни остана с впечатлението, че явната ирония, поднесена като че ли току-що хрумнала му, всъщност е била използвана поне стотина пъти преди това.
— Как почина тя?
— Цялата история е разказана в първата ми книга, но ще ти предложа кратката — и грозна — версия. Бяхме на почивка на Олимпийския полуостров във Вашингтон. Една вечер, беше по залез-слънце, седяхме на пуст плаж. Ерин реши да поплува. Обикновено влизаше на около 30 метра навътре в морето, след което плуваше напред-назад покрай брега, все едно прави дължини в басейн. Беше направо маниачка по отношение на упражненията. — Той замълча, а клепачите му се спуснаха.
— Това ли направи и тази вечер?
— Моля?
— Каза, че така е правила
