— Божичко! — продължи Мелъри. — Изобщо не си се променил! Толкова е хубаво да те видя отново! Страхотно е да открия, че изглеждаш по този начин. Дейви Гърни! Във „Фордъм“ казваха, че приличаш на Робърт Редфорд в „Цялото президентско войнство“. И още е така — въобще не си се променил! Ако не знаех, че си на четирийсет и седем като мен, щях да реша, че си на трийсет.
Той обхвана ръката на Гърни с двете си длани като нещо особено ценно.
— Докато шофирах насам от Пиъни, си мислех колко спокоен и невъзмутим си бил винаги. Емоционален оазис — това беше ти, истински оазис на спокойствието! И още си такъв. Дейви Гърни — хладнокръвен, спокоен и с ум като бръснач. Как я караш?
— Добре. Късметлия съм — отговори Гърни, като внимателно освободи ръката си. Тонът му беше пълна противоположност на този на Мелъри — в него липсваше каквото и да било въодушевление. — Не се оплаквам.
— Късметлия… — Мелъри произнесе сричките, като че се опитваше да си припомни значението на фраза от чужд език. — Хубаво местенце си имаш. Наистина много хубаво.
— Маделайн има усет за тези неща. Заповядай, седни. — Гърни посочи два захабени от времето стола „Адирондак“, разположени един срещу друг между ябълката и малкия басейн за птици.
Мелъри тръгна към тях, след което се спря и промълви:
— Носех нещо със себе си…
— Това ли? — Маделайн отново се бе появила от къщата и крачеше към тях, понесла в ръцете си елегантно куфарче. Ненатрапчиво луксозно и скъпо, то подхождаше на всичко друго у Мелъри — от ръчно изработените (но леко износени и не прекалено лъснати) английски обувки, до прекрасно ушитото (но малко поизмачкано) спортно кашмирено сако. Външният му вид беше внимателно преценен, така че да съответства на човек, който знае как да използва парите, без да им позволява те да го използват. Човек, който е постигнал успех, но не боготвори успеха, човек, при когото късметът идва съвсем естествено. Разтревоженият му поглед обаче предаваше друго послание.
— О, да, благодаря! — Мелъри пое куфарчето с подчертано облекчение. — Но къде…?
— Беше го оставил на масичката за кафе.
— А, да, разбира се. Много ми е трудно да се съсредоточа днес. Умът ми непрекъснато бяга в различни посоки. Благодаря!
— Нещо за пиене?
— За пиене?
— Приготвила съм чай с лед, но ако желаете нещо друго…
— Не, не — студен чай би било чудесно. Благодаря.
Гърни се взираше в бившия си съученик, когато изведнъж разбра какво беше имала предвид Маделайн, когато каза, че Мелъри изглежда точно като на обложката и „дори повече“. Въпросната снимка се отличаваше с едно особено, непринудено съвършенство — илюзията за аматьорска снимка, но без разкриваните от светлосенките недостатъци или странната композиция на истинските аматьорски снимки. Точно това усещане за внимателно създадена безгрижност — егоцентричното желание да изглеждаш не егоцентричен — въплъщаваше на живо Мелъри. Както обикновено, Маделайн беше улучила право в десетката.
— В имейла си споменаваш проблем. — Гърни мина направо на въпроса с безцеремонност, която граничеше с грубост.
— Да — потвърди Мелъри, но вместо да обясни за какво става дума, се захвана да припомня един глупав спор на техен състудент с професора по философия — с явното намерение да прибави още една нишка към задължението, което създаваше старата училищна връзка.
Докато разказваше историята, Мелъри говореше за себе си, Гърни и въпросния второкурсник като за „тримата мускетари от кампуса на Роуз Хил“, в отчаяно усилие да накара обикновената случка от студентския живот да звучи като нещо героично. Според Гърни този стремеж беше силно смущаващ, така че той предпочете да не окуражава госта си с коментари и само мълчаливо се взираше в него.
— Ами, всъщност — най-накрая каза Мелъри, като с очевидно неудобство се върна към настоящия въпрос, — не съм сигурен откъде да започна.
„Щом не знаеш как да започнеш собствения си разказ, помисли си Гърни, защо изобщо си тук, по дяволите!“
А после Мелъри все пак отвори куфарчето си и извади от него две книжки с меки корици. Подаде ги на Гърни много внимателно, сякаш бяха чупливи.
Бяха същите книги, за които беше прочел в принтираните от сайта страници. Първата се казваше „Единственото, което има значение“, а подзаглавието й беше „Силата на подсъзнанието може да промени живота ви!“. Втората се наричаше „Честно!“, с подзаглавие „Единственият начин да бъдеш щастлив“.
— Възможно е да не си чувал за тези книги. Имаха известен успех, но не бяха точно бестселъри. — Мелъри се усмихна с добре отработена имитация на скромност. — И не казвам, че трябва да ги прочетеш веднага. — Нова усмивка, като че казаното беше много забавно. — Но все пак те ще ти дадат известна представа за онова, което се случва в момента и защо се случва, след като обясня какъв е проблемът ми. А може би трябва да кажа „предполагаемият ми проблем“. Цялата работа силно ме озадачава.
„И те плаши, при това немалко!“ — отсъди Гърни.
Мелъри си пое дълбоко дъх, застина, след което започна разказа си с крехката решителност, с която човек навлиза в дълбоки води:
