Намисли си число полностью

Забравил за дрешника, той слезе обратно в кухнята. Тъй като влизаше от тъмния коридор, светлината в стаята му се стори ослепително ярка. Слънцето се бе издигнало високо над дърветата в безоблачното небе и светлината му нахлуваше право в помещението през гледащите на югоизток френски прозорци. Новият сняг бе превърнал пасището в идеално отразяваща лъчите повърхност и сега светлината достигаше до кътчета на кухнята, които рядко биваха осветявани.

— Кафето ти е готово — каза Маделайн, която бе понесла смачкан на топка вестник и сноп подпалки към камината. — Светлината е магическа. Като музика.

Той се усмихна и кимна. Понякога й завиждаше за способността така да се увлича във възхищението си от проявите на природата. Защо, зачуди се той, такава ентусиастка, жена, която бе такъв естет — в добрия смисъл на думата — и която бе дотолкова наясно с великолепието на нещата, се бе омъжила за някакъв праволинеен и прекаляващ с мисленето детектив? Дали си бе представяла, че някой ден ще отхвърли сивия пашкул на професията си? Дали и той самият не й бе помогнал да потъне в тази фантазия? Нима си бе въобразил, че като се оттегли в пасторална идилия след пенсионирането си, ще се превърне в различна личност?

Странна двойка бяха, помисли си — но със сигурност не по-странна от тази на родителите му. Майка му, с артистичните й наклонности и малките й фантастични хобита — скулптури от папиемаше, рисуване с водни бои, оригами — се бе омъжила за баща му. Мъж, чието сиво еднообразие бе нарушавано единствено от редки проблясъци на сарказъм, чието внимание винаги бе някъде другаде, чиито страсти бяха неизвестни и на когото тръгването за работа очевидно носеше повече удоволствие от завръщането му вечер. Мъж, който в търсене на личното си спокойствие, вечно заминаваше.

— Кога трябва да тръгваш за срещата си? — попита го Маделайн, като за пореден път показа невероятно точния си усет за мислите, които го безпокояха.

Дежа вю.

Процедурата по вписване на посещението бе същата, както и предния път. Приемната в сградата — иронично проектирана така, че да отблъсква — бе антисептична като морга, но не и толкова спокойна. Пазачът в будката бе нов, но осветлението му придаваше същата бледност като на предния — все едно се подлагаше на химиотерапия. И отново водач на Гърни до клаустрофобичната конферентна зала бе гелосаният и захаросано-сладникав следовател Блат. Той влезе преди Гърни в стаята, която също изглеждаше точно както преди — или може би съвсем леко по-овехтяла. На безцветния мокет имаше петна, които не бе забелязал преди. Часовникът, който не бе разположен съвсем вертикално и бе прекалено малък за стената, показваше дванайсет. Както обикновено Гърни бе дошъл точно навреме. В неговия случай това бе по-скоро невротичен навик, отколкото добродетел. И двете — подраняването и закъсняването — го караха да се чувства неприятно.

Блат седна на масата. Уиг и Хардуик вече бяха заели същите места, на които седяха и предния път. Една жена с изнервено изражение бе застанала до термоса с кафе в ъгъла. Изглеждаше неприятно изненадана, че е влязъл само Гърни. Явно очакваше някого. Тя дотолкова приличаше на киноактрисата Сигърни Уивър, че Гърни се зачуди дали не полага нарочни усилия. Трите стола по средата на продълговатата маса отново бяха наклонени и подпрени на нея, както преди. Когато Гърни се насочи към кафето, Хардуик се захили като акула.

— Детектив първи клас Гърни, имам един въпрос към вас.

— Здрасти, Джак.

— По-точно казано, имам един отговор за вас. Да видим дали можете да познаете какъв е въпросът. Отговорът е „лишен от сан свещеник от Бостън“. За да спечелите голямата награда, трябва само да познаете въпроса!

Вместо да отговори, Гърни си взе чаша. Забеляза, че не е особено чиста, върна я на място, пробва втора, а после и трета. Накрая отново вдигна първата. Сигърни потропваше с крак и минута по минута поглеждаше ролекса си, парадирайки нетърпение.

— Здрасти — поздрави той, докато примирено пълнеше измърляната чаша с кафе. Надяваше се, че е достатъчно вряло, за да я дезинфектира. — Аз съм Дейв Гърни.

— Доктор Холдънфийлд — отвърна тя, като че слагаше печеливша комбинация от карти за покер на масата. — Шеридън идва ли насам?

В тона й имаше нещо неизказано, което привлече вниманието му. Освен това „Холдънфийлд“ звучеше познато.

— Няма откъде да знам. — Чудеше се каква ли връзка би могло да има между окръжния прокурор и докторката. — Надявам се да нямате нищо против въпроса ми, но какъв точно доктор сте?

— Съдебен психолог — разсеяно отвърна тя, като не гледаше към него, а към вратата.

— Както вече казах, детективе — намеси се Хардуик, твърде високо за малката стая, — ако отговорът е „лишен от сан свещеник от Бостън“, какъв е въпросът?

Гърни затвори очи.

— За бога, Джак, защо просто не ми кажеш?!

Хардуик сбърчи лице с отвращение.

— В такъв случай ще се наложи да обяснявам два пъти — заради теб и заради изпълнителния комитет — той наклони глава към кипнатите столове, — така че ще трябва да изчакаш.