Намисли си число полностью

— Да-а. Ами… Както и да е. — Някъде в къщата звънна телефон — само веднъж. Нардо не го чу. — Както и да е, Джими доста пиеше. Май повече от доста, всъщност… Една вечер се прибрал пиян и се сбил с Фелисити. Както казах, накрая я промушил доста сериозно с една счупена бутилка. Изгубила много кръв. Не видях какво е станало, не бях дежурен тогава. Но момчетата, които отговорили на повикването, говореха за кръвта в продължение на цяла седмица. — Нардо отново се загледа в масата.

— Тя оцеля ли?

— Какво? А, да, да — оцеля, но на косъм. И освен това получи сериозни мозъчни увреждания.

— Какво стана с нея?

— Какво стана? Мисля, че бе настанена в някаква частна клиника.

— А съпругът?

Нардо се поколеба. Гърни не беше сигурен дали му е трудно да си спомни, или просто не иска да говори за това.

— Пледира самозащита — каза накрая с очевидно отвращение. — Сключи споразумение и получи минималната присъда. Всъщност вече я беше излежал в ареста. Изгуби работата си. Напусна града. От социалните служби взеха детето им. Край на историята, наистина.

Радарът на Гърни, който бе станал свръхчувствителен от хилядите разпити, му подсказа, че все още не е чул всичко. Чакаше и наблюдаваше неудобството на Нардо. На заден план чуваше глас — вероятно на този, който бе вдигнал телефона. Не различаваше думите.

— Едно нещо не разбирам — каза той. — Какво толкова специално има в тая история, та в началото не искаше да ми я разкажеш?

Нардо го изгледа прямо.

— Джими Спинкс беше ченге.

Внезапно залялата го вълна от възбуда носеше със себе си куп неотложни въпроси, но преди да успее да зададе който и да е от тях, на вратата се появи жена с квадратна челюст и къса, почти мъжка прическа. Беше облечена с дънки и тъмно поло. Под лявата й мишница бе прикрепен кобур, а в него мътно проблясваше пистолет глок.

— Сър, току-що получихме телефонно обаждане, на което трябва да обърнете внимание.

Тя не използва думата „незабавно“, но и нямаше нужда.

За Нардо разсейването явно бе добре дошло. Той насочи цялото си внимание към жената и я зачака да продължи. Вместо да го направи обаче, тя несигурно погледна към Гърни.

— Той е с нас — с известно недоволство отбеляза Нардо. — Продължавай.

Тя хвърли на Гърни още един поглед, който не бе по-приятелски от първия, след което се приближи до масата и остави точно пред Нардо миниатюрно записващо устройство.

— Всичко е тук, сър.

Той се поколеба за миг, като се мръщеше на машинката, после натисна едно копче. Записът започна веднага, качеството бе отлично. Гърни разпозна първия глас — принадлежеше на жената, застанала пред него.

— Системи за сигурност ГД. — Явно бе инструктирана да вдига телефона на Дърмот в ролята на негов служител. Вторият глас бе много странен — и определено познат на Гърни. Беше същият, който бе слушал да разговаря с Марк Мелъри. Сякаш беше толкова отдавна… Четири смъртни случая се бяха случили между двете обаждания. Напълно бяха променили възприятията му за времето. Марк в Пиъни, Албърт Шмит в Бронкс, Ричард Карч в Содъртън (Ричард Карч — защо това име всеки път извикваше неприятно усещане в него, защо имаше чувството, че нещо не се връзва?) и полицай Гари Сисек в Уичърли.

Нямаше как да се сбърка този глас с непрекъснато променяща се височина, нито пък акцентът.

— Ако можех да чуя Господ, какво би ми казал той? — запита той със заплашителния ритъм на злодей от филм на ужасите.

— Моля? — На записа полицайката звучеше толкова изненадана, колкото би била всяка нормална секретарка.

Гласът повтори, този път по-настоятелно:

— Ако можех да чуя Господ, какво би ми казал той?

— Съжалявам, бихте ли повторили? Струва ми се, че връзката е лоша. От мобилен телефон ли се обаждате?

Сега тя вметна и няколко коментара на живо за Нардо:

— Само се опитвах да удължа обаждането, както казахте — да го задържа на телефона възможно най-дълго.

Нардо кимна. Записът продължи:

— Ако можех да чуя Господ, какво би ми казал той?

— Наистина не разбирам, сър. Бихте ли ми обяснили какво искате да кажете?

Изведнъж гласът гръмна:

— Господ щеше да ми каже: избий ги всичките!

— Сър? Обърках се… Искате ли да запиша съобщението ви и да го предам на някого?

Последва остър, неприятен смях — като че някой мачкаше целофан:

Първи проговори Нардо:

— Това ли беше цялото обаждане?

— Да, сър.