— Обаче теб — да. — Тя отново говореше с поглед върху ябълките. Тънката иронична усмивка, както все по-често се случваше напоследък, и сега извиваше ъгълчето на устните й.
— И все пак трябва да признаеш, че е голяма мистерия! — настоя той.
— Предполагам.
Той повтори ключовите моменти с раздразнителността на човек, който не може да схване защо остава неразбран.
— Някой ти дава запечатан плик и ти казва да си намислиш число. Ти избираш шестстотин петдесет и осем. После ти казва да погледнеш в плика. Надникваш в него. Вътре има лист, на който пише шестстотин петдесет и осем.
Беше очевидно, че Маделайн не е толкова впечатлена, колкото би трябвало. Той продължи:
— Това е забележителен подвиг! Невъзможно е да се направи. Въпреки това е сторено. Бих искал да разбера как.
— А аз съм сигурна, че ще откриеш как — лекичко въздъхна тя.
Той се загледа през френските прозорци, покрай насажденията от чушки и домати, попарени от първата слана за сезона. (
Погледът му отмина градината, после и пасището и спря да си почине върху червената плевня. Зад ъгъла й се показваше старата ябълка, сорт „Макинтош“, чиито плодове надничаха тук-там из гъстата листна маса, сякаш художник-импресионист бе замахнал с четката си и оставил капчици боя върху короната на дървото. В тази жива картина неканено се настани дразнещо упоритото усещане, че има да свърши нещо.
В момента, в който се надигна от стола, воден от най-добри намерения, телефонът иззвъня. Маделайн отговори — на пръв поглед, защото стоеше точно до апарата. Не това обаче беше истинската причина. Винаги Маделайн вдигаше телефона, независимо от това кой бе по-близо до него.
Това не опираше толкова до логика, колкото до наличността на желание у всеки от тях да контактува с други хора. За нея хората по принцип бяха плюс, нещо хубаво, източник на положително стимулиране в добрия смисъл на думата (изключение правеха хищници като Соня Рейнолдс). За Гърни хората по принцип бяха минус, нещо лошо, което изтощаваше енергията му (изключение бяха тези, които го окуражаваха и подкрепяха — като Соня Рейнолдс).
— Ало? — каза Маделайн по онзи неин особен начин, по който поздравяваше всички, които се обаждаха — сякаш с нетърпение е очаквала обаждането и обещава да прояви интерес към всичко, което биха споделили. Само секунда по-късно тонът й спадна до един доста по-малко ентусиазиран регистър.
— Да, тук е. Момент. — Размаха слушалката към Гърни, остави я на масата и излезе от стаята.
Беше Марк Мелъри, чиято тревожна възбуда силно бе нараснала.
— Дейви, о, благодаря ти, Господи! Ти си там. Тъкмо се прибрах. Получило се е още едно от тези проклети писма!
— С днешната поща ли?
Отговорът беше — да, както и бе предположил Гърни. Само че въпросът, така или иначе, беше безсмислен. Дългите години, през които беше разпитвал безброй изпаднали в истерия хора — на местопрестъпления, в спешни отделения и във всякакви ситуации на хаос и паника — го бяха научили, че най-лесният начин да ги успокои, е да им задава прости въпроси, на които да могат да отговорят с „Да“.
— Почеркът същият ли е?
— Да.
— И същото червено мастило?
— Да — всичко е същото, като изключим думите. Да ти ги прочета ли?
— Давай. Изчети ги внимателно и бавно и ми казвай къде свършва всеки стих.
Ясните въпроси, точните инструкции и спокойният глас на Гърни оказаха очаквания ефект. Мелъри постепенно дойде на себе си, докато четеше на глас странното обезпокоително стихотворение — с малки паузи, които указваха края на стиховете.
След като го записа набързо в тефтерчето до телефона, Гърни внимателно го прочете отново, като се опитваше по този начин да си създаде впечатление за автора — странната личност, в която се срещаха стремежът за отмъщение и необходимостта той да бъде изразен чрез стихове.
Мелъри наруши мълчанието.
— За какво мислиш?
— Мисля, че може би е време да отидеш в полицията.
— По-добре да не го правя! — Тревогата се завърна. — Това вече ти го обясних!
— Зная. Но ако искаш най-добрия ми съвет, то той е такъв.
— Разбирам какво казваш. Само че моля за алтернатива.
— Най-добрата алтернатива, ако можеш да си я позволиш, би била денонощна охрана.
