Намисли си число полностью

— Може би всички хора правят портрети на убийци?

— Просто това е предмет, с който съм запознат. Да не би да искаш да рисувам маргаритки?

— Маргаритките определено биха били по-добра тема от откачените психопати!

— Именно ти ме въвлече в тези занимания с изкуство!

— А-ха, разбирам. Аз съм причината да прекарваш прекрасните есенни утрини, втренчен в очите на серийни убийци?

Баретата, която придържаше повечето от косата й, така че да не влиза в очите й, явно не успяваше да се справи добре със задачата си. Няколко тъмни кичура бяха паднали върху лицето й. Придаваха й изтормозен вид, който го трогна, защото се наблюдаваше твърде рядко. Тя обаче сякаш не забелязваше.

Той си пое дълбоко дъх.

— За какво точно се караме?

— Ти открий отговора! Ти си детективът.

Докато я гледаше, беше изгубил интерес към продължаването на спора.

— Искам да ти покажа нещо — каза й, — ей сега се връщам.

Излезе от стаята и след минута й донесе написаното си на ръка копие от гадното кратко стихотворение, което Мелъри му беше прочел по телефона.

— Ще ми кажеш ли как тълкуваш това?

Тя го прочете толкова бързо, че някой, който не я познаваше, би си помислил, че не го е прочела изобщо.

— Звучи ми сериозно — отсъди тя, докато му го подаваше обратно.

— Съгласен съм.

— Какво мислиш, че е извършил?

— А, много добър въпрос! Значи забеляза думата?

Тя изрецитира въпросния куплет:

— Правя онова, което съм направил, не за пари или забавление.

Ако това не е фотографска памет, помисли си Гърни, то става въпрос за нещо много близко до нея.

— Та значи, какво точно е онова, което е направил, и какво е онова, което възнамерява да направи! — продължи тя с реторичен тон. — Сигурна съм, че ще откриеш. Възможно е дори накрая да се наложи да разкриваш и убийство, ако съдя по тона на тази бележка. Тогава ще можеш да събереш доказателства, да провериш следите, да хванеш убиеца, да нарисуваш портрета му и да го дадеш на Соня да го изложи в галерията си. Как беше онази приказка — да си направиш лимонада от лимоните?

Усмивката й определено говореше за опасност.

В моменти като този в ума му изникваше въпросът, който най-малко му се искаше да обмисля: грешка ли бе да се преместят в Делауеър Каунти?

Подозираше, че е удовлетворил желанието й да живее в провинцията, за да я възмезди за всичко, което й се бе наложило да преживее като съпруга на полицай, като например винаги да бъде на второ място след работата. Тя обичаше горите и планините, ливадите и откритите пространства, и се бе почувствал задължен да й осигури нова обстановка, нов живот. Предположил бе, че и той ще успее да се приспособи, но се беше надценил. Или пък сам се бе въвел в заблуждение в желанието си да се отърси от вината си чрез един такъв грандиозен жест? Глупаво, наистина. Всъщност съвсем не бе успял да се приспособи. Не беше толкова гъвкав, колкото наивно бе предположил. Докато бе търсил нещо, което да има смисъл за него, се бе оказало, че инстинктивно се връща към онова, в което бе добър — може би прекалено добър, обсебващо добър. Това личеше дори в стремежа му да оцени природата. Скапаните птици, например. Наблюдението на птиците.

Беше успял да обърне процеса на наблюдение и идентификация в полицейско следене. Водеше си бележки за това кога идват и отлитат, за навиците им на поведение и хранене, за начина, по който летяха. Вероятно някой би го възприел като новооткрита любов към дребните божии създания, но съвсем не бе това. Не бе любов, а анализ. Проучване.

Разгадаване.

Мили боже! Наистина ли бе толкова ограничен?!

А беше ли в действителност толкова ограничен в подхода си към света и живота, че да не успее да върне на Маделайн онова, от което я бе лишила неговата обсебеност от работата му? А и докато бе на вълна обмисляне на болезнените възможности, нямаше ли и други грехове, които да изкупува, освен прекомерното потапяне в работата?

Или може би само един.

Онова единствено нещо, за което им беше толкова трудно да говорят.

Избухналата звезда.

Черната дупка, чиято ужасяваща гравитация бе изкривила орбитата на връзката им.

Този следобед прекрасното есенно време се развали. Облаците, които сутринта бяха весели топчици памук, потъмняха. Гръмотевици боботеха предупредително, макар и толкова далечни, че не беше ясно от коя посока идват. Бяха по-скоро неуловимо присъствие в атмосферата, отколкото резултат от конкретна буря. Това усещане се засилваше, докато часовете отминаваха. А гръмотевиците нито се приближаваха, нито спираха напълно.

Тази вечер Маделайн отиде на някакъв местен концерт заедно с една от новите си приятелки от Уолнът Кросинг. Не очакваше от Гърни да присъства на събитието, така че той не се почувства виновен за решението си да остане вкъщи и да работи по проекта си.