За малко да излезе извън пътя на няколко километра от Гоушън. Единствено гумите, които шумно заораха о банкета, възпряха колата да не се преобърне от другата му страна и да се забие в насипа отвъд. Опита се да мисли само за колата, волана, шосето, но това бе невъзможно. Вместо това започна да си представя медийното отразяване на случая. То вероятно щеше да започне с пресконференция, на която Шеридън Клайн да си присвои постиженията на следователския екип. Да обяви, че той лично се е погрижил за безопасността на Америка, слагайки край на кървавата кариера на един дяволски престъпник. Медиите, по принцип, страшно лазеха по нервите на Гърни. Малоумният начин, по който отразяваха престъпленията, сам по себе си бе престъпление. Превръщаха го в игра. Разбира се, същото правеше и той, макар и по свой си начин. Най-общо казано, той разглеждаше всяко убийство като загадка, която трябва да бъде разрешена. А убиецът бе противник, когото да победиш чрез внимателно преценени ходове. Той изучаваше фактите, преценяваше ги от всички ъгли, залагаше капана и после доставяше плячката си в търбуха на правораздавателната машина. След това се придвижваше към следващата смърт, предизвикана не от естествени причини и налагаща участието на пъргав ум, който да я разгадае. Само че понякога виждаше нещата в доста по-различна светлина, особено когато се бе уморил от преследването, когато бе прекалено тъмно и всички парченца от пъзела изглеждаха еднакви или пък въобще не приличаха на парчета от пъзел. Когато изтормозеният му мозък се отказваше от геометричните форми и тръгваше по по-примитивни пътеки, той понякога мярваше за миг истинския ужас на онова, в което се бе потопил, на което се бе посветил.
От една страна, съществуваше логиката на закона, научните методики на криминологията, процесите, чрез които се стигаше до обвинение и присъда. От другата обаче стояха Джейсън Стрънк, Питър Опосума Пигърт, Грегъри Дърмот; мрак, убийствен гняв, смърт. А по средата на тези два свята висеше острият, болезнено неудобен въпрос: какво общо имаше помежду им?
Той отново отвори прозореца и позволи на снега да жили бузата му.
Неразбираемите и безсмислени въпроси, както и мисловните диалози, които не водеха никъде, бяха толкова познати на вътрешния му свят, колкото би била преценката за шансовете на „Ред Сокс“ за следващите им мачове. Това бе лош навик, този тип мислене. Не му носеше нищо добро. В случаите, когато на инат настояваше да го изложи пред Маделайн, то бе посрещано или с отегчение, или с нетърпение:
— За какво всъщност си мислиш? — питаше го понякога тя, оставяше настрани плетката си и го поглеждаше право в очите.
— Какво искаш да кажеш? — питаше в отговор той, макар да знаеше прекрасно какво има предвид.
— Просто не е възможно да се интересуваш от такава безсмислица! По-добре разбери какво в действителност те притеснява.
Определено бе по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни.
Първата бе на жестокото удовлетворение в очите на Дърмот, когато бе рецитирал отвратителните рими за смъртта на Дани. Другата бе на обвинението, което Дърмот хвърли по собствения си баща в театралния разказ за нападението над майка си. Това не беше просто роля. Под играта и преструвката се бе надигнал съвсем истински, ужасен гняв. Дали това в действителност означаваше, че и той мрази баща си? Дали яростта, която бе избухнала и го бе подтикнала да измисли онази грозна история, не бе всъщност потиснатият гняв от изоставянето? Свирепото отрицание на детето, чийто баща не правеше нищо, освен да работи, спи и пие, баща, който винаги изчезваше в далечината и когото никога не можеше да стигне? Гърни се стресна колко много — и от друга страна — колко малко общо имаше с Дърмот. Или пък бе обратното — пушилка, с която да скрие вината, че бе изоставил този студен, оттеглен в себе си мъж, когато той бе остарял? Че се бе постарал да няма нищо общо с него? А може би бе отместена върху друг обект себеомраза, произлизаща от собствения му двоен провал като баща — фаталното му невнимание към единия му син и съзнателното отбягване на другия?
