— През целия си живот хората играят определени роли. Съдържанието им — сценарият, ако предпочиташ — е предсказуем и подчинен на строга логическа последователност, макар рядко да се възприема съзнателно или като въпрос на избор. — Явно набираше скорост, независимо че навярно бе използвал тези встъпителни изречения стотици пъти. — Това, което правим тук, е много просто, макар голяма част от гостите ни да го считат за твърде задълбочено и сложно. Ние ги караме да осъзнаят какви са ролите, които несъзнателно играят, каква е ползата и каква — цената им, а също и как се отразяват на околните. Когато гостите ни успеят да съзрат ясно модела си на поведение, ние им помагаме да осъзнаят, че всеки модел е въпрос на избор. Могат да го запазят или отхвърлят. А после — и това е най-важната част — ние им предоставяме програма, начин на действие, с която да заместят разрушителните модели с по-здравословни.
Безпокойството му, забеляза Гърни, намаляваше, докато говореше. Темата бе извикала библейски блясък в очите му.
— Между другото, възможно е всичко това да ти звучи познато.
Гърни се опита да прикрие скептицизма в гласа си:
— Явно терапевтичният ефект е много силен.
— Някои хора смятат така.
— Чувал съм, че някои ефективни терапии залагат на конфликтността и сблъсъците.
— Не и тук — увери го Мелъри. — Нашият подход е мек и приветстващ. Любимото ни местоимение е „ние“, не „ти“ или „вие“. Говорим за
— Просто си мисля, че понякога на земята се случват неща, към които няма как да се приложи философия.
— Думите съвпадат с делата ни.
— И няма никакви сблъсъци?
— Защо продължаваш да настояваш?
— Просто се зачудих дали не си сритал някого в топките достатъчно силно, за да му се прииска да отвърне.
— Подходът ни не разгневява хората. Освен това, което и да е това приятелче с писмата, със сигурност е от онази част от живота ми, която няма нищо общо с института.
— Може би да, а може би не.
Мелъри се намръщи объркано.
— Той се е спрял на пиянските ми години, захванал се е с нещо, което съм направил, докато съм бил пиян, така че трябва да е било преди да основа института.
— От друга страна, може да е някой, с когото имаш взаимоотношения в настоящето и който е прочел за пиенето в книгите ти, а сега иска да те изплаши.
Докато погледът на Мелъри изследваше новите възможности, в помещението влезе една млада жена. Имаше интелигентни зелени очи и червена коса, хваната на конска опашка.
— Съжалявам, че ви прекъсвам. Мисля, че трябва да прегледате телефонните си съобщения. — Тя подаде на Мелъри малка купчинка розови бележки.
Изненаданото му изражение подсказа на Гърни, че не му се случва често да го прекъсват по този начин.
— Или поне — добави тя, като повдигна вежда многозначително — бележката най-отгоре със сигурност ще представлява интерес за вас.
Мелъри я прочете два пъти, после се наведе и я подаде през масата и на Гърни, който също я изчете два пъти.
На реда за адресата пишеше „Господин Мелъри“.
На реда за подателя — „Х. Арибда“.
Гърни запита младата жена дали собственоръчно е записала съобщението. Тя погледна към Мелъри.
Той се извини:
— Съжалявам, трябваше да ви запозная. Сю, това е един мой стар и много добър приятел, Дейв Гърни. Дейв, запознай се с прекрасната ми асистентка, Сюзън Макнийл.
— Приятно ми е да се запознаем, Сюзън.
Тя се усмихна учтиво и отговори:
— Да, аз записах съобщението.
— Мъж или жена?
Тя се поколеба:
— Странно е, че питате. Първото ми впечатление бе за мъж. Мъж с тънък глас. А после вече не бях толкова сигурна. Гласът се промени.
— По какъв начин?
— Първоначално имах чувството, че е мъж, който се опитва да звучи като жена. После пък ми се стори, че може да е жена, която се прави на мъж. Имаше нещо неестествено, нещо насилено.
— Интересно — отсъди Гърни. — И още нещо — записахте ли всичко, което каза?
Тя отново се поколеба.
— Не съм сигурна, че разбирам какво точно имате предвид.
— Струва ми се — обясни той, стиснал между пръстите си розовото листче, — че това съобщение ви е било продиктувано много внимателно, включително с местата, където свършва всеки стих.
— Точно така.
