Пиъни бе град, на два пъти изтриван от историята, която се стремеше да отрази. Намираше се в съседство с Уудсток и претендираше, че има същото многоцветно, ръчно боядисано, еуфорично и халюциногенно рок-концертно минало. Уудсток подхранваше в отговор собствената си фалшива аура, създадена благодарение на асоциирането на името му с обвития в марихуанен дим концерт, който всъщност се бе състоял на петдесет мили от него, в една ферма в Бетел. Образът на Пиъни бе резултат от използването на евтини трикове. На тази въображаема основа бяха изникнали лесно предвидими търговски структури — книжарници за Ню Ейдж литература, салони, в които се гледаше на карти Таро, търговски центрове, в които се предлагаха друидски атрибути и такива за уика-магии, студия за татуировки, места за представления, вегетариански ресторанти. Идеален център, привличащ грохнали от старост деца на цветята, почитатели на рок групи като „Грейтфул Дед“, пътуващи в древните си автобуси „Фолксваген“ от фестивал на фестивал, и луди еклектици, облечени във всичко — от кожа до пера.
Разбира се, тези цветни, ярки и чудати елементи предоставяха на туристите множество възможности да похарчат парите си. От това се възползваха магазините и закусвалните, чиито имена и обзавеждане бяха само леко екстравагантни и чиито изделия бяха направени така, че да привличат по-заможните посетители. Последните си представяха, че по този начин изследват една маргинална култура.
Пътищата, които започваха от бизнес района на Пиъни и образуваха рехава мрежа, водеха до недвижими имоти, чиито цени се бяха удвоили и утроили след 11-ти септември, когато множество богати нюйоркчани, подгонени от параноя, бяха запленени от фантазията за убежище на село. Жилищата из хълмовете, заобикалящи селището, нарастваха и като брой, и като големина; джиповете се променяха от „Блейзър“-и и „Бронко“ на „Хамър“-и и „Ленд роувър“-и, а хората, които идваха за почивните дни, бяха облечени в онова, което Ралф Лорен им казваше, че носят хората в провинцията.
Ловците, пожарникарите и учителите отстъпиха мястото си на адвокати, инвестиционни банкери и жени на определена възраст, чиито бракоразводни споразумения им даваха възможност да финансират културните си дейности, грижите за кожата и разширяващите кръгозора занимания с всевъзможни гурута. Всъщност Гърни подозираше, че именно склонността на местното население да разрешава проблемите си с помощта на някой гуру бе убедила Марк Мелъри да установи бизнеса си тук.
Той слезе от окръжната магистрала точно преди центъра на селото, следвайки инструкциите на „Гугъл“, и пое по шосе Филчърс Бруук, което се виеше като змия по обраслия с дървета хълм. Най-накрая то го отведе до крайпътна стена, изградена от местния пясъчник и висока над 120 метра. Стената се издигаше стъпаловидно, достигайки близо три метра височина, и се точеше успоредно на платното в продължение на поне четвърт километър. На стъпалата, получени по този начин в горната й част, бяха засадени бледосини астри. Приблизително по средата й, на разстояние от около 15 метра един от друг, бяха разположени два официални портала — вход и изход на описващо кръг шосе.
На стената, встрани от първия портал, беше закрепена дискретна бронзова табела: „Институт за духовно обновление на Мелъри“.
Когато пое по алеята, Гърни установи, че красотата на мястото сякаш бе застанала на фокус. Накъдето и да погледнеше, усещането бе за случайно постигнато съвършенство. Отвъд посипаната с чакъл алея есенните цветя растяха свободно и необезпокоявано. Въпреки това той бе уверен, че този небрежен вид е внимателно поддържан — точно какъвто бе и самият Мелъри. Както и в много други убежища на живеещите далеч от общественото полезрение скромни богаташи, внушението бе за изпипана до най-дребната подробност непринуденост. Природата бе такава, каквато трябваше да бъде: никъде не се виждаше неприбрано увехнало цветче.
Алеята отведе Гърни до голямо имение в колониален стил, което бе толкова внимателно обгрижвано, колкото и градините. Пред къщата бе застанал внушителен мъж с надменно лице и червеникава брада, който го оглеждаше с интерес. Гърни свали прозореца и попита къде може да паркира. Мъжът отговори с прекрасен британски акцент, че трябва да продължи до края на алеята.
За нещастие това отведе Гърни през втория портал отново на Филчърс Брук Роуд. Подкара отново през входа, мина пак по алеята и стигна пред къщата, където високият англичанин го наблюдаваше любопитно.
— Краят на алеята ме отведе на пътя — обясни му. — Да не би да съм пропуснал нещо?
— Какъв проклет глупак съм само! — извика мъжът с преувеличено огорчение, което изобщо не приличаше на естественото му поведение. — Смятам, че зная всичко, но през повечето време греша!
Гърни заподозря, че човекът може би е луд.
В този момент забеляза и втора фигура на сцената.
В сянката на гигантски рододендрон бе застанал и ги наблюдаваше напрегнато един мургав набит мъж, който сякаш чакаше прослушване за „Семейство Сопрано“.
