— Кога започва всичко това? Кога се превръщаме в тази двойка нефункциониращи близнаци — измисленият човек в главата ни и истинският, заключен и умиращ? Вярвам, че започва много рано. Знам, че в моя случай близнаците бяха добре развити — всеки на собственото си неудобно място — по времето, когато навърших девет. Ще ви разкажа една история. Извинявам се на тези, които вече са я чували.
Гърни огледа стаята и забеляза между съсредоточените и внимателни лица няколко, които се усмихваха, явно разпознали думите. Очевидно перспективата да чуят някоя от историите на Мелъри за втори или дори трети път не отегчаваше и не дразнеше никого; всъщност като че ли само усилваше нетърпеливото им очакване. Това напомняше за реакцията на малко дете към обещанието да му разкажат отново любимата му приказка.
— Веднъж, когато тръгвах на училище, майка ми ми даде банкнота от двайсет долара, за да купя мляко и хляб по пътя към дома. Когато в три следобед излязох от училище, реших да се отбия в малката закусвалня до двора на училището, за да изпия една кока-кола, преди да мина през магазина за хранителни стоки. На това място се събираха някои от децата от училище след часовете. Сложих банкнотата на гишето, за да платя за колата, но преди касиерът да успее да я вземе и да ми върне рестото, едно от другите деца мина наблизо и я видя. „Ей, Мелъри, каза ми, откъде взе двайсетте долара?“ Онова момче беше най-якото момче в четвърти клас, а това бе класът, в който бях и аз. Бях на девет, а той на единайсет. Два пъти беше повтарял и беше плашещ — съвсем не беше някой, с когото да се виждаш, да излизаш или дори да говориш. Често се биеше и се чуваха слухове, че влиза с взлом в къщите на хората и краде разни работи. Когато ме попита откъде са двайсетте долара, мислех да му кажа, че майка ми ми ги е дала да купя мляко и хляб, но се уплаших, че ще ми се присмее, ще ме нарече мамино синче. А аз исках да кажа нещо, с което да го
— Господи! — възкликна една жена с конска физиономия, която бе седнала в бургундскочервено кресло от другата страна на камината. Останалите присъстващи също нададоха съчувстващо и ядосано мърморене.
— Какъв нещастник! — изръмжа як, набит мъж с убийствен поглед.
— Това ме хвърли в паника. Можех ясно да видя как отива при майка ми и й разказва, че съм откраднал двайсет долара от нея. Абсурдността на това — колко невероятно бе малкият гангстер да отиде при майка ми за каквото и да било — така и не ми хрумна. Умът ми бе прекалено обсебен от страха — страха, че ще й каже и тя ще му повярва. Нямах абсолютно никакво доверие на истината. Така че, паникьосан до безумие, взех най-лошото възможно решение. Откраднах двайсет долара от портмонето на майка си и му ги дадох на следващия ден. Разбира се, другата седмица пак поиска. И на по-следващата. И отново и отново, в продължение на шест седмици, докато накрая баща ми ме хвана на местопрестъплението. Тъкмо затварях чекмеджето на бюрото на майка си, стиснал в ръка двайсетдоларова банкнота. Признах си. Разказах на родителите си цялата ужасна и срамна история. Но само стана по-зле. Извикаха свещеника ни, монсеньор Риърдън, а той ме отведе в енорийската църква, в дома си, за да разкажа всичко отново. А на следващата вечер ни накара да се върнем и да седнем у тях заедно с малкия изнудвач и родителите му и аз трябваше отново да разправя историята. Но дори и с това не се приключи. Моите родители ми спряха джобните за цяла година, за да им върна парите, които бях откраднал. Това промени начина, по който се отнасяха с мен и по който ме възприемаха. Изнудвачът си съчини версия на случилото се, която разказа на всички в училище и която го представяше като Робин Худ, а мен като плъх, който само гледа откъде да чопне нещо. И от време на време ми се усмихваше ледено, а погледът му намекваше, че в някой близък ден може да изпитам удоволствието да полетя от покрива на някой блок.
Мелъри направи нова пауза и започна да масажира лицето си с длани, сякаш за да отпусне мускулите, които се бяха напрегнали от спомените му.
Едрият мъж поклати мрачно глава и отново каза:
— Какъв нещастник!
