— Успокой се, Джак. Трябва да намерим отправна точка, която да звучи смислено. Онова, което изглежда, че се е случило, не може да се е случило. Следователно онова, което сякаш се е случило,
— Да не би да искаш да ми кажеш, че това не са отпечатъци от стъпки?
— Казвам ти, че бъркаме с начина, по който ги разглеждаме.
— Това стъпка ли е, или не е? — настоя Хардуик раздразнено.
— На мен ми прилича на стъпка — съгласи се Гърни.
— Тогава какво имаш предвид?
Гърни въздъхна.
— Не зная, Джак. Просто имам чувството, че задаваме погрешните въпроси.
Нещо в мекия му кротък тон промени отношението на Хардуик. В продължение на няколко секунди никой от тях не погледна другия, нито каза нещо. После Хардуик вдигна глава, сякаш се бе сетил нещо:
— За малко да забравя да ти покажа черешката на тортата! — Бръкна в страничния джоб на коженото си яке и извади от него един плик за събиране на доказателства.
През прозрачната пластмаса ясно се виждаше обикновеният бял лист, изписан с грижлив почерк и червено мастило.
— Не го вади! — нареди Хардуик. — Само го прочети.
Гърни постъпи, както му бе казано. После го прочете отново. И трети път, за да го научи наизуст.
— Нашето момче е, определено — потвърди Гърни и му върна плика. — Темата за отмъщението, осем стиха, последователна стъпка, изискан речник, идеална пунктуация, фин краснопис. Точно като другите — до един момент.
— До един момент?
— В това има нов елемент — указание, че убиецът мрази още някого, освен жертвата.
Хардуик погледна прибраната в плика бележка и се намръщи на предположението, че е пропуснал нещо важно.
— Кого? — попита.
— Теб — отвърна му Гърни и се усмихна за пръв път през този ден.
Беше нечестно от негова страна, разбира се, да си позволи така драматично да му разкрие, че убиецът вече се цели не само в Марк Мелъри, но и в Джак Хардуик. Затова, докато вървяха от свършващата в нищото следа обратно към местопрестъплението, той обясни, че явно извършителят сега е насочил част от враждебността си към полицаите, които разследват убийството. Предизвикателството съвсем не притесни Хардуик, напротив — зареди го с енергия. Войнственият блясък в очите му сякаш крещеше: „Дайте насам скапаното копеле!“.
А после Гърни го запита дали помни случая на Джейсън Стрънк.
— Че защо да го помня?
— Говори ли ти нещо името „Сатанинският Дядо Коледа“? Или както го бе нарекъл един друг медиен гений, „Канибалът Клаус“?
— Да бе, да! Много ясно, че го помня. Не беше някакъв истински канибал, само им отхапваше пръстите на краката.
— Така е, но това не бе всичко, нали?
Хардуик направи физиономия.
— Май си спомням, че след като им отхапваше пръстите, нарязваше телата и ги слагаше в найлонови торбички — много спретнато — после в кутии за коледни подаръци и ги пращаше по пощата. Така се отърваваше от тях. Не си създаваше проблеми да ги погребва.
— А дали случайно помниш на кого ги пращаше?
— Че това беше преди двайсет години! Аз дори не бях полицай тогава, четох за случая във вестника.
— Изпращаше ги на домашния адрес на детективите от отдел „Убийства“ в съответния район, където живееха жертвите.
— На домашния адрес? — Хардуик го изгледа ужасено.
Убийство, умерен канибализъм и накълцване с банциг — това би могло да бъде простено, но не и последното извращение.
— Той мразеше ченгетата — продължи Гърни. — Много обичаше да ги разстройва.
— Ясно ми е, че да получиш по пощата отрязан крак може да те разстрои.
— Особено неприятно е, когато съпругата ти отвори кутията.
Странната нотка привлече вниманието на Хардуик.
— Мамка му, това се е случило с теб! Изпратил ти е част от тяло и тя е отворила кутията?!
— Да.
— Мамка му! Заради това ли се разведе с теб?
Гърни го изгледа любопитно.
— Помниш, че първата ми съпруга се е развела с мен?
— Помня някои неща. Не такива, които съм прочел някъде — но ако някой ми каже нещо за себе си, никога не го забравям. Например знам, че си единствено дете, баща ти е роден в Ирландия, която е мразел, никога не ти е разказвал нищо за нея и е пиел твърде много.
Гърни само го гледаше.
— Разправи ми всичко това, докато работехме заедно по случая Пигърт.
Гърни не бе сигурен дали е по-притеснен, че е разкрил въпросните странности за семейството си, от това, че е забравил, че ги е споделил, или заради факта, че Хардуик все още ги помни.
Крачеха към къщата през ситния като прах сняг. От време на време се явяваше лек вятър, който вдигаше снега във въздуха и го завихряше под тъмнеещото небе. Гърни се опита да се отърси от мразовитите тръпки, които го пронизваха, и да се съсредоточи в настоящия проблем.
