Намисли си число полностью

Тя се обърна към Смейл с благоволение, което Гърни заподозря, че се дължи на погълнат валиум, и отвърна:

— Той е моят адвокат, моят представител в добро и зло, в болест и здраве — вече над трийсет години. Господи, Карл, това не е ли стряскащо?

Смейл отвърна с подобна на нейната носталгична усмивка, след което заяви на Хардуик с новопоявила се решителност в гласа:

— Моля, огледайте тази стая за каквито материали прецените, че са свързани с разследването ви. Разбира се, бихме желали да получим списък с нещата, които сметнете за необходимо да вземете.

Натъртването на думите „тази стая“ не се изплъзна от вниманието на Гърни. Смейл не предоставяше на полицията пълен достъп без разрешение за обиск. Това очевидно не бе убягнало и на Хардуик, ако можеше да се съди по мрачния поглед, който хвърли на изтупания човечец на дивана.

— Всички улики, които откриваме, се описват в докладната. — Тонът на Хардуик също разкриваше неизказано послание: „Не ви даваме списък с нещата, които искаме да вземем. Даваме ви списък с неща, които вече сме иззели“.

Смейл, който очевидно притежаваше способността да чува непроизнесени съобщения, се усмихна. Обърна се към Гърни и попита с провлачения си говор:

— Извинявайте, вие онзи Дейв Гърни ли сте?

— Със сигурност съм единственият, който майка ми е родила.

— Добре, добре… Легендарен детектив! Много ми е приятно да се запознаем.

Гърни, на когото винаги му ставаше неудобно от този тип разпознаване, не отговори нищо.

Тишината бе нарушена от Кеди Мелъри:

— Извинявам се, но имам ужасно главоболие и трябва да си полегна.

— Съчувствам ви — каза й Хардуик, — но ми трябва помощта ви за уточняването на някои подробности.

Смейл погледна загрижено клиентката си.

— Не може ли да почака един-два часа? Госпожа Мелъри очевидно изпитва силна болка.

— Въпросите ми ще отнемат само една-две минути. Повярвайте ми, не бих искал да се натрапвам, но едно отлагане би могло да създаде сериозни затруднения.

— Кеди?

— Всичко е наред, Карл. Сега или по-късно — всъщност няма значение. — Тя затвори очи. — Слушам ви.

— Съжалявам, че ви карам да мислите за тези неща — започна Хардуик. — Имате ли нещо против да седна тук? — той посочи към креслото, което бе по-близо до Кеди.

— Моля, заповядайте… — Очите й все още бяха затворени.

Той се настани на ръба на стола. Да разпитва наскоро претърпелите загуба бе трудно за всяко ченге. Обаче Хардуик не изглеждаше особено притеснен от задачата.

— Искам още веднъж да повторите нещо, което ми казахте тази сутрин. Трябва да съм сигурен, че съм разбрал правилно. Споменахте, че телефонът е звъннал малко след един сутринта — а вие и съпругът ви сте спели по това време?

— Да.

— А знаете колко е бил часът, защото…?

— Погледнах часовника. Зачудих се кой ли ни се обажда в този късен час.

— И отговори съпругът ви?

— Да.

— Какво каза?

— Каза „Ало, ало, ало“ — три или четири пъти. После затвори.

— Спомена ли ви дали човекът от другата страна изобщо е казал нещо?

— Не.

— А няколко минути по-късно сте чули вика на животно в гората?

— Крясъка.

— Крясък?

— Да.

— Каква разлика правите между „крясък“ и „вик“?

— Вик… — Тя замлъкна и силно прехапа долната си устна.

— Госпожо Мелъри?

— Дълго ли ще продължи това? — поинтересува се Смейл.

— Просто искам да разбера какво е чула.

— Викът е нещо по-човешко. Вик — аз извиках, когато… — Тя примигна, сякаш за да изкара от окото си прашинка, после продължи: — Това беше някакво животно. Само че не в гората. Прозвуча доста по-близо до къщата.

— Колко време продължи викът — не, крясъкът?

— Минута или две, не съм съвсем сигурна. Спря, когато Марк слезе долу.

— Каза ли ви той какво смята да прави?

— Каза, че ще провери какво е. Това бе всичко. Той просто… — Тя спря да говори и започна да си поема въздух на бавни, дълбоки глътки.

— Съжалявам, госпожо Мелъри. Няма да ви отнема още много време.

— Той просто искаше да види какво е, нищо повече.

— Чухте ли нещо друго?

Тя постави ръка на устата си, като придържаше челюстта и бузите си, опитвайки се да запази контрол — поне донякъде. Червено-бели петна се появиха под ноктите й, толкова силно стискаше. Когато проговори, думите бяха приглушени от ръката й:

— Почти бях заспала отново, но чух нещо — някакво шляпване, все едно някой беше плеснал с ръце. Това е всичко. — Тя продължи да придържа лицето си, сякаш натискът бе единствената й утеха.

— Благодаря ви — каза Хардуик и се надигна от креслото. — Ще се постараем вмешателството да е минимално. Единственото, което ще направя засега, е да проверя какво има в това бюро.

Кеди Мелъри вдигна глава и отвори очите си. Ръката й падна в скута й, а след нея върху бузите й останаха ясни следи от пръсти.

— Господин следовател — промълви с немощен, но решителен глас, — вземете каквото е необходимо, но моля ви, зачитайте уединението ни. От пресата са безотговорни. Наследството на съпруга ми е от изключително значение!

— Ако затънем в тая поезия, ще има да си гоним опашките цяла година! — възкликна Хардуик. Произнесе думата „поезия“, сякаш беше най-гадното възможно тресавище.