Намисли си число полностью

— Полицаите, които се отзовали на повикването, открили следи от стъпки, които влизали в имението откъм „Филчърс Бруук Роуд“ и водели до един стол зад плевнята. От стола пък отивали до мястото, където е бил убит Мелъри, а оттам — до един участък в гората, на около 800 метра разстояние, където изчезвали. Край, няма повече стъпки. Нито пък указания, дори намек за това как човекът, оставил следите до тази точка, се е измъкнал, без да остави никакви други.

— Това шега ли е?

— Описвам истинските улики на местопрестъплението.

— А как стои въпросът с другия път, за който спомена?

— „Торнбуш Лейн“ е на повече от трийсет метра от последната следа.

— Мечката се е върнала — каза Маделайн след кратко мълчание.

— Моля? — Гърни я зяпна неразбиращо.

— Мечката. — Тя кимна към прозореца встрани от тях.

Между прозореца и неизползваните, покрити с фин скреж лехи в тяхната градина, имаше хранилка за птици, окачена на извита като овчарска гега стойка. Хранилката бе счупена и лежеше на земята. Стойката бе превита почти до нея.

— Ще се погрижа за това по-късно — заяви Гърни, подразнен от неуместния коментар. — Ще вземеш ли някакво отношение по въпроса със следите от стъпки?

Маделайн се прозя.

— Мисля, че е глупаво, а човекът, който го е направил, е луд.

— Само че как го е направил?

— Също като номера с числата.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че няма никакво значение как го е направил!

— Нищо, обясни ми — настоя Гърни, защото любопитството му бе по-силно от раздразнението.

— Няма значение как. Въпросът е защо, а отговорът на този въпрос е очевиден.

— И очевидният отговор е…?

— Иска да докаже, че сте сбирщина идиоти.

Отговорът й предизвика едновременно две чувства у Гърни: беше доволен, че се съгласява с мнението му, че и полицията е мишена в този случай; но съвсем не му стана приятно от начина, по който тя подчерта думата „идиоти“.

— Може би е ходил назад — предположи тя, като сви рамене. — Може би мястото, на което смятате, че са отишли стъпките, е всъщност точката, от която са тръгнали.

Това бе от възможностите, които Гърни бе обмислил и отхвърлил.

— Има два проблема. Първо, по този начин въпросът просто се променя от „как стъпките могат да свършат наникъде“ на „как стъпките могат да започнат отникъде“. Второ, следите са на много равномерни разстояния. Трудно е да си представи човек как някой, който крачи заднишком в продължение на близо километър през гората, няма да се препъне поне веднъж.

А после му хрумна, че ще е добре да окуражи и най-слабия интерес, проявен от Маделайн към темата, затова добави:

— Но всъщност това е много интересна мисъл — затова, моля те, продължавай да разсъждаваш.

Обаче онзи, който продължаваше да размишлява в два часа на следващата утрин, бе именно Гърни. Той лежеше и наблюдаваше правоъгълния прозорец на спалнята си, слабо осветен от полускритата зад облак луна. В ума му още се въртеше забележката на Маделайн, че това накъде сочат стъпките и посоката, в която наистина са отишли, са два съвсем отделни въпроса. Това бе вярно логически, но как да го включи при тълкуването на данните? Дори и да бе възможно за някого да върви заднишком по неравния терен, без нито веднъж да сбърка — което никой не би могъл да направи — тази хипотеза просто превръщаше невъзможния за обяснение край в невъзможно за обяснение начало.

Наистина ли?

Да предположим, че…

Само че това бе малко вероятно. И все пак, нека си представим само за миг, че…

И ако цитираме Шерлок Холмс, „Когато отхвърлиш невъзможното, онова, което остава, колкото и неправдоподобно да е то, е истината“.

— Маделайн?

— Ммм?

— Извинявай, че те будя. Важно е.

В отговор получи дълга въздишка.

— Будна ли си?

— Сега вече да.

— Слушай! Ако предположим, че убиецът е влязъл в имота не от главния път, а от задния. Че е пристигнал няколко часа преди да извърши престъплението — точно преди да завали снегът всъщност. Да си представим, че е отишъл от задния път до малката борова горичка, нарамил градинския си стол и всички останали партакеши. И така, той си облича Тайвек гащеризона, слага си латексовите ръкавици — и чака.

— В гората?

— В боровата горичка, на мястото, където смятахме, че свършват стъпките. Седи си там и чака снегът да спре — което става малко след полунощ. После става, взема си стола, бутилката от уиски, пистолета и касетофончето с животинските крясъци и извървява разстоянието до къщата — осемстотин метра. По пътя се обажда на Мелъри от мобилния си телефон, за да е сигурен, че той е буден и ще чуе записа на животните…

— Минутка само. Нали каза, че е невъзможно да се е върнал заднишком през гората.

— Не го е направил. Не е имало нужда. Права беше да отделиш посоката, в която са ориентирани стъпките, от действителната. Трябва обаче да се направи още едно разделение. Да предположим, че подметките на обувките са отделени от горната част.

— Как?