— Всичко, което е трябвало да направи, е да отреже подметките на чифт обувки и да ги залепи на друг чифт — но на обратно. Така е можел да върви лесно и да остави спретната равна редичка следи зад себе си. И привидно те отиват назад — натам, откъдето всъщност идват.
— А градинският стол?
— Отнася го до патиото. Може би оставя върху него нещата си, докато увива якето около пистолета за заглушител. После пуска касетата с крясъците на животни, за да изкара Мелъри през задната врата. Има различни варианти, по които може да го е направил. Крайният резултат обаче е, че Мелъри излиза навън, на патиото, където може да го уцели с пистолета — и той го застрелва. След като Мелъри пада, убиецът взема счупената бутилка и многократно го намушква с нея. После хвърля бутилката към стъпките, които е оставил по пътя си към патиото — стъпките, които, естествено, сочат в обратна на патиото посока.
— А защо не я е оставил край тялото — или не я е взел със себе си?
— Не я е взел, защото е искал да я открием. Бутилката от уиски е част от играта, част от цялостната причина за всичко това. Моето предположение е, че я е хвърлил край отдалечаващите се стъпки с цел така да положи финалните щрихи на тази конкретна малка измама.
— Това е доста фин детайл.
— Също толкова тънка подробност е да оставиш чифт обувки уж в края на следите си — но, разбира се, той ги е оставил там, когато е тръгвал.
— Тоест, това не са обувките, с които са оставени отпечатъците?
— Не, но това вече го знаем. От лабораторията откриха малка разлика в подметката на една от обувките и отпечатъците в снега. Първоначално нямаше смисъл. Но на фона на преразгледаните факти се вписва идеално.
Маделайн не каза нищо в продължение на няколко минути, но той почти физически усещаше как междувременно умът й възприема, оценява и изпитва новия сценарий в търсене на слаби места.
— И след като хвърля бутилката, какво?
— После отива зад плевнята, поставя там стола, хвърля на земята пред него няколко угарки от цигари, така че да изглежда сякаш е седял на него преди убийството. Сваля предпазния костюм от Тайвек и латексовите ръкавици, облича си якето, заобикаля плевнята от другата страна — отново оставя тези проклети следи, обърнати на обратно! — и се насочва към „Филчърс Бруук Роуд“. Пътят е почистен от общинските служители, така че там стъпки няма. Отива пеша до колата си на „Торнбуш Лейн“ или надолу към селото, или въобще някъде.
— Полицаите от Пиъни видели ли са някого, докато са пътували нагоре?
— Очевидно не, но той лесно може да е навлязъл в гората, като ги е чул, или пък… — Той замълча, за да обмисли вариантите.
— Или?
— Това не е най-вероятната възможност, но ми казаха, че в планината наблизо има хотел, който би трябвало да са проверили. Звучи доста странно, след като почти е отсякъл главата на жертвата си… Но маниакът, с когото си имаме работа, може просто да е повървял до удобната си стаичка в хотела.
Продължиха мълчаливо да лежат един до друг още известно време, а умът на Гърни трескаво препускаше по сценария на престъплението, който му бе хрумнал. Държеше се като човек, който тъкмо е спуснал на вода построена в домашни условия лодка и сега внимателно я проверява за евентуални пробойни. Когато се увери, че такива няма, или поне не толкова големи, той попита Маделайн за какво мисли.
— Идеалният противник — отговори му тя.
— Моля?
— Идеалният противник.
— Какво означава това?
— Ти обичаш загадките. Той също. Брак, благословен в небесата.
— Или в ада?
— Няма значение. Между другото, нещо не е наред в тези бележки.
— Не е наред… какво?
Маделайн имаше навика да пропуска съществена част от асоциативната верига, довела я до даден извод, като по този начин го оставяше далеч назад.
— Бележките, които ми показа — от убиеца до Мелъри. Първите две, после стихотворенията… опитвах се да се сетя какво пише във всяка една от тях.
— И?
— И доста се затрудних, макар че имам добра памет. После разбрах каква е причината. В тях нямаше нищо реално.
— Какво искаш да кажеш?
— Няма нищо определено и недвусмислено. Не се споменава какво в действителност е извършил Мелъри, нито кого е наранил. А защо е толкова неясно написано? Няма имена, дати, места — никакви конкретни препратки към каквото и да било. Не е ли твърде странно?
— Числата шестстотин петдесет и осем и деветнайсет си бяха съвсем конкретни.
— Но не са означавали нищо за Мелъри, освен факта, че за тях се е сетил. А това трябва да е някакъв номер.
— Ако е така, то аз не успявам да разкрия как се прави фокусът.
— О, ще успееш. Много си добър в това да свързваш точките на скрита картинка. — Тя се прозя. — Няма по-добър от теб. — В гласа й не се долавяше ирония.
Той продължи да лежи в тъмното до нея, като си позволи да се отпусне за кратко и да се порадва на похвалата й. А после умът му започна неспокойно да рови из бележките на убиеца, да оглежда отново използвания език в светлината на наблюдението, което бе направила.
— Бяха достатъчно конкретни, за да изкарат акъла на Мелъри — каза накрая.
Тя въздъхна сънливо:
— Или напротив — достатъчно неясни.
— Какво значи това?
