— Какво имате предвид — „с мен“? — попита тя, а тонът й накара Гърни да потръпне.
— Имам предвид — обясни той, като се опитваше да не разкрива чрез интонацията си как точно се чувства, — дали е бил с вас на религиозната служба, която сте посетили през нощта, когато е бил убит съпругът ви?
— Той прие Исус Христос за свой Господар и Спасител.
— Означава ли това, че е бил с вас?
— Да. Казах това на другия полицай.
Гърни се усмихна със съчувствие.
— Понякога е полезно да повторим тези неща.
Тя кимна, като че демонстрираше пълното си съгласие, и повтори:
— Той прие Исус Христос.
— Съпругът ви беше ли приел Исус Христос?
— Вярвам, че е така.
— Не сте ли сигурна?
Тя силно стисна очи, сякаш отговорът се намираше от вътрешната страна на клепачите й. После каза:
— Сатаната е могъщ и измамни са пътищата му.
— Наистина са измамни — съгласи се Гърни. Той леко избута масичката за кафе с вазата отгоре й, така че да увеличи разстоянието между нея и дивана. След това я заобиколи и седна на ръба й. Отдавна беше разбрал, че най-добрият начин да говориш с някого, който се изразява по този начин, е да влезеш в тона му — дори и да нямаш представа накъде води разговорът.
— Измамни и ужасяващи — каза отново, като я наблюдаваше внимателно.
— „Бог е мой пастир — произнесе тя, — няма да остана в нужда.“
— Амин.
Клам се прокашля и помести краката си.
— Кажете ми — продължи Гърни, — кои бяха пътищата, по които Сатаната се опита да подмами Албърт?
— Преследваше той праведните хора! — извика тя с изненадваща настойчивост. — Защото грешните са вече в неговата власт…
— А Албърт беше праведен, така ли?
— Джона! — изкрещя тя още по-силно, надигна се от кушетката и с изненадваща скорост се придвижи под арката вляво до една от вратите. Започна да блъска с длан по нея. — Отвори вратата! Веднага! Отвори вратата!
— Какво, по дяволите… — започна Клам.
— Казах веднага, Джона!
Ключалката щракна и вратата се отвори наполовина. В рамката й се появи едно прекалено пълно момче, което притеснително много приличаше на майката — от размерите чак до разфокусирания поглед на детската си физиономия. Гърни се зачуди дали е нещо наследствено, или се дължи на приемани медикаменти. Може би и двете. Късата коса на момчето бе боядисана в чисто бяло.
— Казвала съм ти да не заключваш вратата, когато съм си вкъщи! И изключи звука на това нещо! Имам чувството, че убиват някого там! — Ако някой от тях се усети колко странно прозвуча този коментар, предвид обстоятелствата, то не го показа.
Момчето погледна към Гърни и Клам без интерес. Няма съмнение, помисли си Гърни, че това е едно от онези семейства, които са толкова свикнали с намесата на социалните работници, че непознати представители на властите не им правят впечатление.
Момчето насочи поглед отново към майка си.
— Сега може ли да си получа сладоледената близалка?
— Знаеш, че не може. Дръж звука изключен или няма да ти я дам изобщо!
— Ще си я взема — равнодушно отвърна то и тресна вратата пред лицето й.
Тя се върна във всекидневната и седна обратно на дивана.
— Съсипан е от смъртта на Албърт.
— Госпожо Шмит — подхвана я Клам с характерния си тон, който сякаш казваше „да минем направо на въпроса“, — детектив Гърни трябва да ви зададе няколко въпроса.
— Не е ли смешно това съвпадение? Имам леля, която се казва Бърни. Точно днес сутринта се бях сетила за нея.
— Гърни, не Бърни — поправи я Клам.
— Но е близко, нали? — Очите й доволно проблеснаха заради подобното звучене.
— Госпожо Шмит — започна Гърни, — да ви е казвал съпругът ви през изминалия месец, че нещо го безпокои?
— Албърт никога не се безпокоеше.
— Да е бил променен по някакъв начин?
— Албърт винаги си е бил същият.
Гърни подозираше, че това възприятие на нещата може да се дължи по-скоро на смекчаващия и замъгляващ ефект на лекарствата й, отколкото на реалното поведение на Албърт.
— Да е получавал някога писма с ръчно написан адрес на плика или пък написани с червено мастило?
— По пощата получаваме само сметки и рекламни брошури. Никога не я проверявам.
— Албърт ли се грижеше за пощата?
— Само сметки и реклами.
— Да знаете дали Албърт е плащал някакви по-различни сметки напоследък, да е писал необичайни чекове?
Тя поклати глава в категорично отрицание, от което лицето й още по-шокиращо заприлича на детско.
— Един последен въпрос. След като открихте тялото на съпруга си, да сте махали или местили нещо в стаята, преди пристигането на полицията?
Тя отново поклати глава. Но този път — макар да бе възможно да си въобразява — му се стори, че в изражението й за секунда се мерна нещо ново. Да не би в празния й поглед да се бе появило безпокойство? Той реши да се възползва.
— Говори ли ви Господ? — попита той.
Промяната в изражението й бе по-видима сега, но говореше по-скоро за оправдание, отколкото за тревога.
— Да, така е.
Оправдаване на постъпките — и гордост, помисли си Гърни.
— Каза ли ви нещо Господ, когато открихте Албърт?
— Бог е мой пастир — започна тя… и изрецитира целия двайсет и трети псалм. Дори с периферното си зрение Гърни ясно виждаше нетърпеливите тикове и непрекъснатото мигане на Клам.
