— Даде ли ви Господ някакви определени наставления?
— Не чувам гласове! — отрече тя и тревогата се завърна в очите й.
— Не, не говоря за гласове. Но не ви ли каза Господ нещо, за да ви помогне в онзи случай?
— Родени сме на тази земя, за да правим онова, което той желае да сторим.
Гърни се наведе към нея, както беше кацнал на крайчеца на масичката за кафе.
— И сторихте онова, което Господ ви каза?
— Така направих, както Той ми каза.
— Когато открихте Албърт, имаше ли нещо, което да не е както трябва, което да трябва да се промени? Нещо, което Господ ви е насочил да сторите?
Очите на грамадната жена се напълниха със сълзи, които се затъркаляха надолу по закръглените й момичешки бузи.
— Трябваше да го спася.
— Да го спасите?
— Полицаите щяха да го вземат.
— Да вземат какво?
— Взеха всичко останало — дрехите, с които беше облечен, портмонето му, вестника, който четеше, стола, на който обичаше да седи, килимчето, очилата му, чашата, от която пиеше… Аз… те взеха всичко!
— Но не съвсем всичко, нали, госпожо Шмит? Не са взели онова, което вие сте спасили.
— Не можех да им позволя! То беше подарък. Последният подарък на Албърт за мен.
— Може ли да видя подаръка?
— Вече го видяхте. Ето го — точно зад вас е.
Гърни се извърна и проследи погледа й до вазата с розовите цветя в средата на масата — или както се оказа при по-внимателното вглеждане, вазата с едно-единствено пластмасово цвете. Просто цветът бе толкова едър и пищен, че първоначално създаваше представата за цял букет.
— Албърт ли ви даде това цвете?
— Такова е било намерението му — след кратко колебание потвърди тя.
— Но не ви го е подарил в действителност?
— Не би могъл, нали?
— Имате предвид, че не би могъл, защото е бил убит?
— Знам, че го е взел за мен.
— Това вероятно е много важно, госпожо Шмит — меко каза Гърни. — Моля ви, обяснете ми къде точно го открихте и какво сторихте.
— Когато се върнахме с Джона от Дома на откровението, чухме телевизора, а аз не исках да безпокоя Албърт. Албърт обожаваше телевизията и не обичаше някой да минава пред телевизора, докато гледа. Така че Джона и аз минахме през задната врата и влязохме в кухнята през нея, за да не му пречим. Поседнахме в кухнята и Джона си изяде вечерната близалка.
— Колко време прекарахте в кухнята?
— Не мога да ви отговоря. Заприказвахме се. Джона е много задълбочен.
— За какво разговаряхте?
— Обсъждахме любимата тема на Джона — злочестините, които ще ни сполетят, щом дойде Краят на дните. В Светото писание се казва, че когато настъпи денят на Страшния съд, беди и скръб ще дойдат с него. Джона винаги ме пита дали вярвам в това, а също и колко беди ще ни сполетят. Много говорим за това.
— Значи, говорихте за Края на дните, а Джона си ядеше близалката…
— Както винаги правим.
— Какво стана после?
— Дойде време да си ляга.
— И?
— Така че влезе от кухнята във всекидневната, през която се минава за неговата стая, но не минаха и пет секунди — и се върна в кухнята. Пристъпваше назад, с гръб към мен, и сочеше към хола. Опитах се да го накарам да каже какво става, но той не успяваше да продума. Само сочеше. Така че отидох да видя сама. Имам предвид, че влязох тук — поясни тя, като хвърли поглед на помещението, в което се намираха.
— Какво видяхте?
— Албърт.
Гърни я зачака да продължи. Когато това не се случи, той й подсказа:
— И Албърт беше мъртъв?
— Имаше много кръв.
— А цветето?
— Цветето лежеше на пода до него. Разбирате ли, трябва да го е държал в ръката си. Сигурно е искал да ми го даде, когато се върна вкъщи…
— Вие какво направихте след това?
— След това? О! Ами… отидох при съседите. Нямаме телефон. Мисля, че те повикаха полицията. Преди да дойдат полицаите, аз взех цветето. То беше за мен! — настоя тя отново като дете, което си иска играчката. — Беше подарък. Сложих го в най-хубавата ни ваза.
Макар да беше доста късно, когато най-накрая си тръгнаха от къщата на семейство Шмит, Гърни не бе в настроение да обядва. Не че не беше гладен или че предложеното от Клам място не беше удобно и приятно. Просто бе прекалено изнервен и разочарован — най-вече от себе си — за да каже „да“ на каквото и да било. Докато Клам шофираше към паркинга на църквата, където бе оставил колата си, направиха последен вял опит да подредят фактите от двата случая. Надяваха се, че ще изскочи нещо, което да ги свързва. Не постигнаха нищо.
— Ами… — измърмори Клам, като се чудеше по какъв начин да изкара този резултат положителен, — поне на този етап няма доказателства, че не са свързани. Съпругът може да е получил писма, които съпругата изобщо да не е виждала, а и за брака им очевидно не е било характерно многото общуване, така че може просто нищо да не й е казал. При това… един бог знае какво взема тя! Надали е била в състояние да забележи някакви фини промени в настроението и поведението му. Може да е от полза да се разговаря още веднъж с детето. Ясно ми е, че и то като нея не е въобще в час заради всичките тия лекарства, но има вероятност да успее да си спомни нещо.
