Различията бяха предвидими, наложени от хода на времето. На бюрото имаше три телефона със статични конзоли, изпратили в пенсия стария черен апарат с шайба. Компютрите бяха два: десктоп и лаптоп, заели мястото на някогашните поставки за класиране на документи. Картата на стената беше нова и осъвременена. Осветлението беше подменено с енергоспестяващи крушки, които излъчваха зеленикава болнава светлина. Прогресът бе достигнал дори до Министерството на отбраната.
Само две неща в кабинета бяха неочаквани и непредвидими.
Първо, човекът зад бюрото не беше майор, а полковник.
И второ, не беше жена, а мъж.
Мъжът зад бюрото носеше същата пижама като всички останали, но изглеждаше доста по-зле от тях. Униформата му стоеше като костюм за Хелоуин. Не защото не беше във форма, а защото приличаше на наперен бюрократ, на когото са дали бюро и власт. По-вероятно би си избрал за оръжие добре подострен молив, отколкото M16. Носеше очила със стоманени рамки, а и косата му беше стоманеносива, сресана като на ученик. Нашивките и служебният бадж потвърждаваха, че е полковник от Сухопътните войски на САЩ на име Морган.
— Моля за извинение, господин полковник — каза Ричър. — Търся майор Търнър.
— Седнете, господин Ричър — отвърна хладно мъжът на име Морган.
Властното поведение е рядко и ценно качество, което е на висока почит сред военните. А човекът на име Морган го бе усвоил добре. Гласът му беше по-стоманен от очилата и косата му. Никакви празни приказки, никакво увъртане или грубости. Само дълбока увереност, че разумните хора ще изпълняват заповедите му, защото нямат алтернатива.
Ричър седна на пружиниращия стол за посетители с извити тръби вместо крака, които поддадоха леко под тежестта на тялото му. Чувството му беше познато. В миналото често беше използвал този стол по една или друга причина.
— Моля да ми обясните защо сте тук — каза Морган.
В този миг Ричър си помисли, че ще последва траурна вест. Сюзан Търнър е мъртва. Може би загинала в Афганистан или при автомобилна катастрофа.
— Къде е майор Търнър? — попита той.
— Няма я тук.
— А къде е?
— Ще стигнем и до това. Но най-напред трябва да разбера на какво се дължи интересът ви.
— По отношение на какво?
— По отношение на майор Търнър.
— Не се интересувам от
— Но на портала сте споменали нейното име.
— Става дума за лични неща.
— По-точно?
— Говорих с нея по телефона — поясни Ричър. — Стори ми се интересна. Реших да се отбия и да я поканя на вечеря. Уставът не й забранява да приеме.
— Или да откаже, както вероятно се е случило.
— Точно така.
— И за какво си говорихте по телефона? — пожела да узнае Морган.
— За разни неща.
— По-конкретно?
— Разговорът беше личен, господин полковник. Освен това не знам кой сте.
— Аз съм командирът на Сто и десета специална част.
— Не е ли майор Търнър?
— Вече не.
— Мислех, че тази длъжност е подходяща за майор, а не за полковник.
— Назначението ми е временно. Аз съм експерт по кризисни ситуации. Изпращат ме да оправям бъркотии.
— Искате да кажете, че тук цари бъркотия?
Морган пренебрегна въпроса и на свой ред попита:
— Имате ли уговорена среща с майор Търнър?
— Не съвсем — отвърна Ричър.
— Тя ли ви помоли да дойдете тук?
— Не съвсем.
— Да или не?
— Нито едното, нито другото. Според мен беше по желание и на двете страни, но само ако съм някъде наблизо. Нещо такова.
— И вие бързо се озовахте наблизо. Защо?
— А защо не? Все пак трябва да съм някъде, нали?
— Искате да кажете, че сте изминали цялото разстояние от Южна Дакота до тук, воден от неясни намерения?
— Харесах гласа й — призна Ричър. — Това проблем ли е за вас?
— Вие сте безработен, нали?
— Понастоящем, да.
— Откога?
— Откакто напуснах армията.
— Срам и позор.
— Къде е майор Търнър? — попита Ричър.
— Няма да говорим за майор Търнър — поклати глава Морган.
— А за кого?
— За вас.
— За мен ли?
— И не във връзка с майор Търнър. Тя обаче е извадила досието ви, вероятно от любопитство. Изваждането му би трябвало да задейства алармата, прикачена към него. За съжаление, това е станало едва когато го е върнала обратно. Но по-добре късно, отколкото никога. Вие все пак се появихте.
— За какво говорите?
— Познавате ли човек на име Хуан Родригес?
— Не. Кой е той?
— На даден етап проявяваше интерес към нашата част, но сега е мъртъв. Познавате ли жена на име Кандис Дейтън?
— Не. И тя ли е мъртва?
— За щастие, госпожица Дейтън все още е жива. Или по-скоро, за нещастие… Сигурен ли сте, че не помните това име?
— За какво е всичко това? — намръщи се Ричър.
— Вие сте загазили, майоре.
— В смисъл?
— Командващият сухопътните войски разполага с медицински доказателства, потвърждаващи, че смъртта на Родригес се дължи на побой, който му е бил нанесен преди шестнайсет години. Предвид факта, че за подобни случаи няма давност, той се счита за жертва на убийство.
— Искате да кажете, че някой от хората ми го е пребил. Преди шестнайсет години?
— Не искам да кажа това.
— Което е хубаво. А защо е нещастна госпожица Дейтън?
— Не съм запознат с нейния случай. Друг ще ви занимае с него.
