— Тогава му кажете да побърза, защото едва ли ще остана дълго. Нищо не ме задържа тук, след като майор Търнър я няма.
— О, ще останете известно време — поклати глава Морган. — Предстои ни един дълъг и интересен разговор.
— На каква тема?
— Доказателствата сочат, че преди шестнайсет години вие сте пребили Родригес. Дълъг разговор на тази тема.
— Глупости.
— Ще ви осигурим адвокат. Той ще каже дали са глупости или не.
— Като казах глупости, имах предвид дългия разговор между нас. И адвоката, който така любезно ми се предлага. Аз съм цивилен гражданин, а ти си просто един задник, облечен в пижама.
— Това означава ли, че отказваш доброволно сътрудничество? — изсъска Морган.
— Правилно си разбрал.
— В такъв случай се надявам да си запознат с Десета част от Кодекса на Съединените щати…
— С отделни глави от нея.
— Може би сред тях е и онази, в която е изрично подчертано, че когато човек с твоя чин напусне армията, той не може да се превърне в цивилен. Нито веднага, нито изцяло. Той преминава към резерва. Няма конкретни задължения, но си остава обект на обратно призоваване в редиците на армията.
— Но за колко време? — попита Ричър.
— Имал си достъп до секретни материали и операции.
— Много добре помня това.
— А помниш ли документите, които си подписал в тази връзка?
— Бегло — призна Ричър.
Помнеше цяла тълпа хора, изпълнили някаква стая. Всичките възрастни и сериозни. Адвокати, нотариуси, купища писалки и сухи печати.
— Онези неща, които са изписани с дребен шрифт — помогна му Морган. — Напълно логични неща. След като боравиш с държавни тайни, държавата има пълното право да те държи под контрол. Преди, по време и след…
— Колко дълго след?
— Повечето от тези материали остават секретни в продължение на шейсет години.
— Това е смешно.
— Спокойно — вдигна ръка Морган. — Никъде в дребния шрифт не е отбелязано, че ще бъдеш запасняк в продължение на шейсет години.
— Това е хубаво.
— Не чак толкова — поклати глава Морган. — Там пишеше „за неопределено време“, но Върховният съд ни прецака, налагайки три основни ограничения.
— Които са?
— За да се върнеш в армията, трябва да се радваш на добро здраве, да си под петдесет и пет и да се поддаваш на обучение.
Ричър замълча.
— Как си със здравето? — попита Морган.
— Добре съм.
— На колко години си?
— Далеч под петдесет и пет.
— А способен ли си да се обучаваш?
— Съмнявам се.
— Аз също. Но да не прибързваме със заключенията, това ще го установим емпирично.
— Сериозно ли говориш?
— Абсолютно — кимна Морган, изпъна рамене и тържествено обяви: — Джак Ричър, считано от този момент на тази дата, ти си официално възстановен на военна служба!
Ричър не каза нищо.
— Връщаш се в армията, майоре — ухили се Морган. — От днес нататък задникът ти е мой!
Специални церемонии не бяха предвидени. Нито връчване на заповед, нито инструктаж. След последните думи на Морган в стаята изведнъж стана по-тъмно. Причината се криеше в широкия гръб на униформения пазач, който засенчи светлината, проникваща от коридора през матираното стъкло. Ричър го виждаше нашарен — от дългите непрозрачни ивици, спускащи се вертикално. Висок и широкоплещест мъж, застанал с гръб към вратата в стойка „свободно“.
— Длъжен съм да те информирам, че имаш право на обжалване — добави Морган. — Ще се запознаеш с процедурата и ще ти осигурим адвокат.
— Ще ми осигурите?
— Въпрос на елементарна логика. Ти ще обжалваш с надеждата да се отървеш. Току-що си възстановен, което означава, че ще получиш това, което прецени армията. Мога да те уверя, че ще бъдем справедливи.
— Не си спомням за никакъв Хуан Родригес! — каза Ричър.
— По този въпрос също ще ползваш услугите на адвокат.
— Какво се е случило?
— Ти ми кажи — изгледа го Морган.
— Не мога, защото не помня.
— Нанесъл си му тежки мозъчни травми, които впоследствие са дали усложнения.
— Кой е бил той, по дяволите?
— Отричането не може да работи вечно.
— Аз не отричам нищо. Просто ти казвам, че не си го спомням.
— Този въпрос ще го обсъдиш с адвоката си.
— А коя е Кандис Дейтън?
— И това ще обсъдиш. Но с друг адвокат.
— Защо с друг?
— Защото става въпрос за две отделни разследвания.
— Арестуван ли съм?
— Все още не — отвърна Морган. — По този въпрос имат думата прокурорите. Но дотогава ще изпълняваш заповедите ми. Засега запазваш предишния си чин. Назначен си пак в тази част и ще работиш в тази сграда. Това означава, че сутрин трябва да си тук преди осем нула-нула. Нямаш право да напускаш района. Под район се разбира окръжност с радиус осем километра и център това желязно бюро. Ще бъдеш настанен на място, което ти определи армията.
Ричър замълча.
— Други въпроси, майоре? — попита Морган.
— Трябва ли да нося униформа?
— На този етап не.
— Какво облекчение!
