Не се връщай полностью

Ричър отвори шофьорската врата и седна зад волана. Двигателят не работеше, но ключът си беше на мястото. Преди да го завърти, изтегли седалката максимално назад. Моторът забоботи. За известно време Ричър остана неподвижен, гледайки право пред себе си. И преди не са успели да те открият. Сега ще е същото. Армията не използва проследяващи устройства. Но и да използваше, пак няма да те засекат, като се има предвид как живееш.

Той нагласи огледалото за обратно виждане, натисна спирачката и включи на скорост. Ще те осъдят поне за непристойно поведение по време на служба и ще последва ново уволнение — този път позорно.

Ричър отмести крак от спирачката и потегли.

Насочи се директно към старата сграда на щаба и паркира на петдесет метра от трилентовия път. Остави мотора включен, за да работи отоплението. Оживление липсваше. Никой не влизаше, никой не излизаше. По негово време 110-та част работеше денонощно, седем дни в седмицата. Не виждаше причини за промяната на този режим. Нощната смяна си е нощна смяна, с дежурни и всичко останало. Другите си тръгват, когато си свършат работата, без да се съобразяват с работното време. Това беше нормално. Но не и през тази нощ. Не и по време на бъркотия или криза, още по-малко в присъствието на шефа, който се опитва да оправи нещата. Никой нямаше да си тръгне преди Морган. Основно армейско правило.

Морган си тръгна след около час. Ричър го видя съвсем ясно. Седанът без отличителни знаци излезе от портала и пое по трилентовото шосе, минавайки на метри от него. Той успя да зърне Морган зад волана, облечен в бойната си пижама, с очила на носа и зализана коса. Държеше волана с две ръце и гледаше право пред себе си като бабичка, тръгнала на пазар. Габаритите му примигнаха в огледалото на Ричър, после изчезнаха.

Ричър продължи да чака.

Напускането на служителите отне петнайсетина минути. Изнесоха се с пет коли, три от които завиха надясно. В четири от тях имаше само по един човек, а в петата бяха трима. Всички бяха покрити със ситни капчици роса, а от ауспусите им излитаха бели облачета. Когато двигателят е студен, изхвърляните от него газове винаги са бели.

Автомобилите се стопиха в далечината. Наляво и надясно. Белият дим се разсея и светът наоколо отново опустя.

За всеки случай Ричър изчака още известно време. Не се случи нищо. На петдесет метра от него старата сграда изглеждаше тъмна и безлюдна. Той включи на скорост, спусна се по лекия наклон и премина през портала. На пост в будката беше друг войник. Млад, с безизразно лице. Ричър спря пред него и натисна бутона за сваляне на стъклото.

— Сър? — попита младежът.

Ричър му се представи.

— Явявам се по служба, както ми е заповядано.

— Сър? — повтори момчето.

— Името ми трябва да фигурира в списъка.

Момчето провери и кимна.

— Да, сър. Майор Ричър. Но за утре сутринта.

— Заповедта ми е да се явя преди осем нула-нула.

— Точно така, сър. Но сега е двайсет и три нула-нула.

— Което пак е преди осем нула-нула, нали така?

Войникът не отговори.

— Въпрос на хронология — рече Ричър. — Горя от нетърпение да се залавям за работа и затова съм дошъл малко по-рано.

Мълчание.

— Можеш да се обадиш на полковник Морган. Би трябвало вече да се е прибрал.

Мълчание.

— Или да се свържеш с дежурния сержант.

— Да, сър — кимна младежът. — Това ще направя.

Набра вътрешен номер, послуша и каза:

— Сержантът моли да почакате на пропуска във фоайето, сър.

— Разбира се — кимна Ричър, насочи се към паркинга и спря до червеното двуместно купе, което си стоеше на същото място.

Той слезе, заключи колата и тръгна към входната врата. Фоайето беше тихо и пусто. Това беше разликата между нощта и деня. Но сержантът на пропуска беше същата дама, която вече познаваше. Очевидно приключваше с работата си и се канеше да си тръгва. Седеше на въртящ се стол и чукаше нещо по клавиатурата. Вероятно графика за следващия ден. Всичко в армията трябваше да бъде в писмен вид, прегледно и ясно. Жената престана да пише и вдигна глава.

— И тази визита ли ще бъде официално регистрирана? — подхвърли Ричър.

— Каква визита? — сви рамене тя. — Наредих на редника на портала да не отбелязва нищо.

Вече не беше сдържана и лаконична. Не и след като натрапникът Морган си беше заминал. Беше млада, но безкрайно компетентна. Като всички сержанти по света. На табелката отдясно на гърдите й пишеше Лийч.

— Знам кой сте — каза тя.

— Познаваме ли се? — вдигна вежди Ричър.

— Не, сър. Но вие сте доста известен тук. Били сте първият командир на частта.

— Знаете ли защо се връщам?

— Да, сър. Бяхме информирани.

— Каква беше реакцията?

— Смесена.

— А лично вашата?