В крайна сметка Търнър се спря на пикапа, собственост на дебелия. Беше с V-образен осемцилиндров двигател, но не онзи с пробития ауспух. Резервоарът му беше почти пълен, имаше добри гуми и изглеждаше удобен. Тя го закара до скрития в дъното на парцела корвет, където бързо прехвърлиха парите на Били Боб от мястото за багаж зад седалките на спортната кола в жабката на пикапа, които се оказаха почти еднакви по обем.
После преминаха с боботене покрай унилата групичка. Ричър хвърли ключа на корвета през прозореца и Търнър даде газ. Завиха наляво по шосе 220, подминаха полицейския участък и ресторантчето с горещата плоча, след което се насочиха към кръстовището в центъра на града.
Половин час по-късно Питърсбърг остана на трийсет километра зад гърба им. Пътуваха на запад по тесен път, който криволичеше покрай някаква гора, обявена за национален резерват. Пикапът беше тойота. Не нов, но в много добро състояние. В купето беше тихо като в библиотека, а сред екстрите фигурираше и сателитна навигация. Беше толкова тежък, че буквално заглаждаше бабуните по пътя. Имаше кожени седалки и достатъчно пространство около тях. Търнър изглеждаше като малко момиченце зад волана. Но доволно, защото имаше върху какво да разсъждава. Сценарият в съзнанието й бързо придобиваше плът и кръв.
— Вече разбирам защо тези хора са толкова разтревожени — каза тя. — Номерът, започващ с АМ, променя всичко. Този човек ни е познат по някаква причина. Може би със своите действия, може би със своите становища. И двете ще ни отведат някъде.
— Как ще проникнем в базата данни? — попита Ричър.
— Чрез промяна в плана. Отиваме в Питсбърг.
— Там ли е базата данни?
— Не, но в околностите на Питсбърг има голямо летище.
— Аз съвсем скоро бях в Питсбърг.
— На летището ли?
— Не, на пътя.
— Разнообразието е солта на живота — каза тя.
Да се доберат до Питсбърг означаваше да пресекат щата в посока северозапад и да излязат на междущатска магистрала I-79 някъде между Кларксбърг и Моргантаун. Оттам нататък се пътуваше право на север. Сравнително безопасно, помисли си Ричър. Тойотата беше голяма като къща и тежеше три тона, но това не й пречеше да бъде абсолютно анонимна. Кое е най-доброто място да се скрие песъчинка? На плажа, разбира се. А ако човек си представеше, че тази тойота е песъчинка, пътищата на Западна Вирджиния със сигурност бяха плажът. Защото почти всички автомобили, движещи се по тях, бяха пикапи с големи каросерии. Положението в Западна Пенсилвания беше същото. Ако един ден в Америка кацнеха извънземни, те положително щяха да стигнат до заключението, че бъдещето на Съединените щати зависи от възможността на нейните граждани да превозват двуметрови дъски и греди в големи количества, поради което не можеха без пикапи.
Оказа се, че късно започналият им ден работи в тяхна полза. Или, както би казала Търнър, недостатъкът се превърна в предимство. Защото това означаваше, че ще излязат на магистралата по тъмно. Беше по-добре, отколкото да пътуват по нея денем. Вярно, че магистралите бяха под непрекъснат полицейски контрол, но от друга страна, ченгетата просто не можеха да видят това, което не се вижда, а няма нищо по-невидимо от чифт фарове, които се движат с позволена скорост на междущатска магистрала нощем.
— Как ще стигнем до точния АМ номер? — попита Ричър.
— Ще се наложи да си поемем дъх и да скочим в дълбокото — отвърна Търнър. — Или, казано иначе, да рискуваме и да въвлечем един конкретен човек в опасна конспирация. Като съучастник, като помощник и или както го наречеш.
— Кой е този човек?
— Сержант Лийч, надявам се. Тя е твърда като скала и сърцето й е на правилното място.
— Съгласен съм — кимна Ричър. — И на мен ми хареса.
— Записите и писмените копия се пазят в архива. Достатъчно е да отиде там и да ги прегледа.
— А после какво?
— После ще стане по-трудно. Ще разполагаме с референтен номер, но няма да имаме нито име, нито биография. А сержантите нямат достъп до базата данни. Всъщност аз бях единствената в Рок Крийк, която имаше достъп до нея. Сега Морган има, но няма как да го помолим за тази малка услуга, нали?
— Това го остави на мен — рече Ричър.
— Ти също нямаш право на достъп.
— Но познавам човек, който има.
— Кой е той?
— Председателят на Военния съд.
— Познаваш ли го?
— Не лично. Но съм наясно с неговата роля в процеса. Той ме притиска да се защищавам срещу скалъпено обвинение, а това ми дава възможност за широк достъп до информация от различен характер. На практика мога да поискам всичко, което пожелая. Майор Съливан ще ми помогне.
— Не, това е работа на моя адвокат. Нещата са свързани много повече с моето скалъпено обвинение, отколкото с твоето.
— Би било прекалено опасно за него — поклати глава Ричър. — Вече го пребиха жестоко, защото се опита да те измъкне от ареста. За нищо на света няма да му разрешат достъп до информация.
— За Съливан също ще бъде опасно — отбеляза Търнър.
— Мисля, че все още не са я поставили под наблюдение. В един момент ще се осъзнаят, но ще бъде късно. Няма смисъл да затваряш вратата на конюшнята, когато конят вече е навън.
