— Излишно е да се притесняваш толкова. Ще оцелеем. Облечи се, а после ще отидем заедно в другата стая, за да се облека и аз. Така ще е по-безопасно. Ще бъдем навън не повече от две секунди. Но първо си вземи душ. Не бързаме за никъде, а те ще почакат малко. Няма да се появят тук, за да не потрошат вратата на братовчеда гадняр. Убеден съм, че това е част от фамилния кодекс.
Търнър се вмести в неговото обичайно време за къпане — точно за единайсет минути от посягането към крана до излизането от банята. Което в случая включваше и пауза за обмисляне как да стигнат до другата стая, без да бъдат засечени от пикапите. Предвид факта, че четирите автомобила обикаляха мотела с около 45 километра в час, заключението беше, че това е невъзможно. По тази причина тръгнаха на риск. Шансът беше на тяхна страна през половината от осемте метра, които разделяха двете стаи. После един от пикапите изскочи иззад ъгъла. Изненадан от появата им, водачът скочи на газта. Беше готов да изцеди докрай мотора. Еволюционен инстинкт като толкова други. В следващия миг Ричър отключи вратата и двамата се претърколиха в стаята.
— Сега вече знаят със сигурност, че сме тук — каза задъхано той. — Не че не са знаели и преди, но сега са сигурни. Хлапето на рецепцията се е погрижило да им предостави пълна информация.
Неговата стая изглеждаше недокосната. Ботушите му бяха под прозореца редом с чорапите. Бельото и втората тениска лежаха на стола, а якето му беше на закачалката.
— Аз също ще взема душ — рече той. — Ако продължават да обикалят около мотела, като излезем, вече ще им се вие свят.
След единайсет минути и Ричър беше готов. Седна на леглото да завърже връзките на ботушите си, после стана, облече якето си и дръпна ципа.
— Ще бъда щастлив, ако ме оставиш да се справя сам — каза той.
— Ами полицейският участък отсреща? — попита тя. — Не можем да си позволим да привлечем вниманието на ченгетата.
— Бас държа, че те ще оставят клана да прави каквото си пожелае. Сигурно половината от тях принадлежат към него. Но при всички случаи нещата ще приключат бързо, далече от погледа им. Обикновено става така.
— Ще дойда с теб.
— Вършила ли си и друг път такива неща?
— Да — отвърна тя. — Но не много.
— Няма как всички да се бият едновременно, най-малкото защото ще си пречат. А ние ще им охладим ентусиазма, като тръшнем първите няколко, ама наистина яко. Номерът е да не губим много време с никого от тях. Колкото по-бързо, толкова по-добре. Което ще рече с един удар, за да преминем на следващия. Лактите вършат по-добра работа от юмруците, а ритниците са по-добри и от двете.
— Ясно.
— Но първо ще поговоря с тях. Несъмнено и те си имат слаби места.
Отвориха вратата и излязоха на ярката слънчева светлина. Четирите пикапа се бяха скупчили пред бетонните стълби с муцуните напред точно според очакванията на Ричър. Осемте мъже се бяха облегнали на страничните врати, калниците или каросериите. Чакаха търпеливо, сякаш разполагаха с всичкото време на света, а и защото знаеха, че тези стълби са единственият изход от стаите на горния етаж. Ричър разпозна тримата, които срещнаха на планинския път. Дребният, средният и големият. Последните двама не бяха променени за разлика от дребния, който изглеждаше почти напълно възстановен от това, което го беше довело до катастрофата. Останалите петима бяха същата стока — груби небръснати типове, най-дребният от които беше жилав и слаб като клечка, а най-едрият — издут като буре от бира и хамбургери. Никой не носеше оръжие. Ричър успя да види всичките шестнайсет ръце, които не държаха нищо. Нито пистолети, нито ножове, нито гаечни ключове, нито вериги.
Аматьори.
Ричър хвана с две ръце железния парапет и спокойно огледа сцената. Имаше вид на диктатор от старите филми, който се готви да произнесе реч пред тълпата.
— Момчета, трябва да намерим начин да се приберете у дома, преди да сте пострадали — каза той. — Искате ли да работим заедно по това?
Веднъж случайно чу тази фраза, която някакъв костюмар използва, говорейки по джиесема си.
Но собственикът на пикапа с двойната кабина го каза.
— Не сме дошли да работим с тебе, момче. Ние сме тука, за да ти сритаме задника, а след това да си приберем колата и парите.
— Добре — отвърна Ричър. — Можем да поемем и по този път, след като искате. Но не виждам защо всички трябва да влезете в болница. Чували ли сте за „Галъп“?
— Кой?
— Това е институт за изследване на общественото мнение. Особено преди избори. Те казват „тоя кандидат ще получи петдесет и един процента, а другият — четирийсет и девет“.
— Чувал съм за тях.
