Търнър изхлузи халата си на пода и отиде боса и гола до прозореца да дръпне пердето. След това изгаси осветлението, шмугна се под завивките и изпусна една въздишка. Дълбока, тъжна и уморена. После притихна. Ричър я погледа известно време и се върна на креслото. В съзнанието му бавно изплува помещението с архивите в Рок Крийк. На горния етаж, първата врата вляво, номер 201. Представи си и дежурния офицер в номер 103 на долния етаж, който приема обаждането на Уикс и Едуардс от Афганистан, записва сведенията на хартия и изкачва старото каменно стълбище със скъпоценното листче в ръка, за да го покаже на Търнър. Там изслушва инструкциите й за отговора, предава го, записва и него на хартия и отново се качва горе да прибере копията в съответното чекмедже, прилежно подредени едно след друго.
Ричър си представи как Морган напуска кабинета си, който е само през две врати, оглежда коридора в двете посоки и се залавя за работа. Работа, която продължава само няколко секунди. Толкова са нужни за накъсването или изгарянето на два листа хартия. А може би просто ги е сгънал и ги е прибрал в джоба си. За да ги предаде по-късно на когото трябва, получавайки за награда едва забележими кимвания или обещания за бъдещи облаги.
Ричър може би щеше да запомни номера. Той обичаше числата. Може би щеше да има нещо отличително в номера, чрез което да го запомни. Примерно да е съставен само от прости числа или пък да има някаква друга закономерност. За съжаление обаче, не го беше виждал, нито веднъж. Но нямаше невъзможни неща. Никоя система не беше перфектна и със стопроцентова защита.
Начин, който му убягваше. Засега. Стана от креслото и се протегна. Халатът му падна на пода върху халата на Търнър. Той се пъхна в леглото до нея. Тя вече спеше дълбоко. Дишаше бавно. Бушоните й бяха изключили от безпокойство и преумора. Но както казваше героинята в онзи стар филм:
Спа много добре. Цели пет часа.
Събуди се в четири сутринта.
От силно блъскане по вратата.
Търнър също се събуди, но той сложи ръка на рамото й и прошепна:
— Аз ще отворя.
Премигна, стана и вдигна халата си от пода. Навлече го в движение. Чукането продължаваше. Не звучеше нито любезно, нито извинително. Не беше един от обичайните за хотелите среднощни звуци. По-скоро обратното:
Ричър не използва шпионката. Мразеше шпионките открай време. Бяха прекалено удобни за нападателя — просто изчаква стъклото да потъмнее и натиска спусъка, приближил дулото до предварително пробитата дупка. Дори не беше нужно да се прицелва. Ричър беше убеден, че трябва да пренебрегне шпионката и да отвори вратата. Колкото по-бързо, толкова по-добре. И да забие юмрук в гърлото на противника. А може би не. Зависеше колко са и кои са.
Зад него Търнър също облече халата си. Той й посочи банята. Какво щяха да спечелят с една допълнителна мишена? Нямаше къде другаде да я прати. От стаята можеше да се излезе единствено през вратата. Бяха на висок етаж, а и прозорците не се отваряха. Може би за да не падне някое палаво дете или защото хотелът беше изложен на адски шум и вредни газове двайсет и четири часа в денонощието.
Търнър влезе в банята, а Ричър сложи ръка върху бравата и си пое дълбок дъх. Ако отвън имаше военни полицаи или федерални агенти, те положително щяха да бъдат с насочени оръжия. Но нямаше да стрелят. Поне не веднага. Бяха обучени. Трябваше да спазват куп правила. И после да изготвят доклади. Нямаше смисъл да си усложняват писмената работа. Но четиримата от онази кола с хлътналите врати можеха да стрелят директно. Те също бяха обучени, но бяха освободени от доклади и писмена работа.
Ричър натисна бравата. Десет градуса надолу. После двайсет, трийсет. Никаква реакция. Четирийсет, петдесет, шейсет. Отново никаква реакция. Продължи надолу, този път бързо, до пълните деветдесет градуса и рязко дръпна вратата, докато се отвори на две трети. После сви пръстите си в юмрук, вдигна го над главата си и зачака.
Така изтече доста време.
