— Не мисля, че случаят е такъв — поклати глава Ричър. — Защото, реално погледнато, тук могат да продават само дребни оръжия. Всичко по-голямо ще привлече вниманието ни. А за да изкарат от дребни оръжия парите, с които боравят, би трябвало да са наводнили пазара. Но пазарът съвсем не е наводнен. Ти щеше да разбереш, ако е така. Някой със сигурност щеше да се погрижи да стане известно, че се продават големи количества оръжия и други неща, които идват от армията. Така би постъпил всеки местен производител, който се е почувствал притиснат. И неговото послание почти сигурно щеше да стигне до твоето бюро. Нали това е основната грижа на Сто и десета част?
— Какво правят тогава?
— Нямам никаква представа.
Ричър помнеше наизуст по-важните неща от клетвената декларация на Кандис Дейтън — включително името и адреса на адвоката й. Търнър откри квартала на картата и закова левия си палец върху него. Десният й показалец се плъзна по пътя, по който пътуваха. Много скоро двете й ръце се събраха. Прекосиха скоростната магистрала „Вентура“ и тя заяви:
— Продължаваш направо до булевард „Виктори“. Там трябва да има табела за летище Бърбанк. Веднага след нея се спускаме на север. Предполагам, че тяхното внимание ще бъде насочено главно на юг, но ние ще се промъкнем зад гърба им.
„Виктори“ се оказа следващата отбивка. След това направиха десен завой към булевард „Ланкършим“ и поеха на югоизток, успоредно на магистралата, която току-що бяха напуснали.
— А сега отбий и спри — добави тя. — Оттук нататък трябва да бъдем супер предпазливи.
Ричър спря на пресечката и двамата едновременно извърнаха глави към района, северно от „Вентура“, където се вихреше целият каталог на търговската дейност в Америка — от средни по размер компании надолу към малките и дори микроскопични магазинчета, търговия на едро и на дребно и всякакви сервизни услуги — някои от тях стабилни, други налудничаво оптимистични; някои от тях във възход, други пред сигурен фалит, едни неизвестни, други — прочути. Всеки посетител от друга планета без съмнение би решил, че в Америка изкуствените нокти са не по-малко важни от дъските и гредите, превозвани в пикапи с големи каросерии.
Търнър все още държеше в ръце разгънатата карта.
— Кантората се намира на Вайнленд Авеню, на две преки северно от магистралата — обяви тя. — Трябва да завиеш наляво по булевард „Бърбанк“, после надясно по „Вайнленд“, а след това все направо. Никой не знае за тази кола, но все пак не бива да минаваме оттам повече от два пъти.
Ричър отново потегли. Направи завоите и пое по „Вайнленд“. Нито бавно и несигурно, нито бързо и агресивно. Просто една от многото коли, пътуващи под яркото утринно слънце.
— Наближаваме — предупреди Търнър. — След пресечката вдясно. Отпред виждам някакъв паркинг.
Ричър също го видя. Беше общ, а не собственост на адвокатската кантора. Вероятно защото дясната част на улицата беше заета от една-единствена дълга и ниска сграда с тента отпред. Беше боядисана в онзи уникален бежов цвят, типичен за долината Сан Фернандо, който я правеше да прилича на току-що завършен филмов декор. Сградата беше поделена между шест различни бизнеса: магазинче за перуки, друго за кристали, трето — за гериатрични пособия. Имаше и кафене, и фирма за счетоводни услуги с надпис
Местата бяха наполовина заети. На пръв поглед колите изглеждаха съвсем нормални, повечето от тях излъскани и блестящи под немилостивите лъчи на слънцето. Някои от тях бяха паркирани под странен ъгъл, сякаш шофьорите им се бяха отбили набързо, колкото да хвърлят поглед на нещо, което ги интересува. От доста време насам Ричър опитваше да си представи колата, в която могат да живеят двама души. В крайна сметка стигна до заключението, че най-подходящи за целта са или някое старомодно комби, или модерен джип. С цяла задна седалка, която може да се сваля и се намира на достатъчно разстояние от предната, както и от задния капак, така че на нея да се побере дюшек. Тъмните стъкла отстрани и отзад биха представлявали сериозно удобство. На тези изисквания отговаряха стар буик роудмастър или нов шевролет събърбан — с малката разлика, че онзи, комуто се налагаше да живее в кола, несъмнено би продал новия събърбан, за да си купи стар буик роудмастър, прибирайки разликата в джоба си. По тази причина търсеше предимно стари комбита, включително прашни и със спаднали гуми, но паркирани правилно и на по-уединено място.
