Проблемът със счупената врата е разрешен. Проблемът с храната също. Дават ми лепенка за раната. Рецепционистката настоява да ми я сложи.
Едва когато съм на шосето на път за вкъщи, спирам на една бензиностанция и се обаждам на Еди от телефонната кабина.
— Готово. Благодаря ти. Благодаря за помощта. Наистина го оценявам.
Чувствам го много близък. Преживели сме заедно нещо.
— За нищо, сладурче. Радвам се, че мога да помогна. Само да не ти стане навик. — Изсумтява тихо в слушалката.
Усмихвам се. Със сигурност няма да ми стане навик.
— Няма — обещавам тихо.
Не мога да му обясня колко много ми е помогнал всъщност. Колко много му дължа. Той обаче го усеща дори по телефона.
— Чуй ме, скъпа, не съм ти казал нищо, за което вече не се беше досетила. Просто беше в шок. Помня, когато на мен ми се случи за пръв път. Онова чувство. От шока е, върти номера на мозъка. Вече си добре, нали?
Отново е рязък, обратно в действителността. Стига глезотии.
— Да, по-добре съм. Искам да те попитам едно последно нещо, Еди. Колко време трябва да изчакам, преди да обявя някого за изчезнал?
Мълчание отсреща. Почти го чувам как примигва.
— Не го правиш — отговаря просто.
— Но ако се налага? — настоявам.
Отново мълчание отсреща, после чувам как Еди събира две и две. Досеща се. Мой познат, който няма да се върне у дома.
— Ясно. Разбирам. Добре… — казва и започва да ми обяснява.
Веднага щом се прибирам, звъня на айфона на Марк. Минава на гласова поща, разбира се. Заровен е дълбоко в горите на Норфък. Прокашлям се.
— Здрасти, скъпи. Току-що се прибирам. Чудех се къде си. Дано да си прекарал страхотно в Ню Йорк. Тъкмо пристигам от Норфък. А ти къде си? Кажи ми дали да ти оставя нещо за вечеря. До скоро. Обичам те. — Пращам му звучна целувка и затварям.
Първа точка — изпълнена.
Втора точка: да подредя къщата. Изгарям в камината бележката, която му оставих на стълбите. Изобщо не съм ходила у Каро. Ще кажа на полицията, че съм била в Норфък. Да си отпочина, докато Марк е в Ню Йорк. Подреждам къщата. Оправям бъркотията, която създадох, докато търсех флашката.
И накрая, когато приключвам с всичко, се отпускам изтощена на канапето в празната си къща и се вторачвам в стените — заедно сме избрали цвета, боядисани са в бяло „Йоркски камък“.
На следващата сутрин се събуждам рано. Спала съм непробудно и сега всяко мускулче от тялото ме боли, преуморено и пострадало след дългите часове напрежение и изтощение. Ставам да си приготвя горещ шоколад. Имам нужда от захар. От топлина.
В седем и пет отново звънвам на мобилния на Марк.
— Марк, Ерин е. Не съм сигурна какво става. Вече се тревожа, обади ми се, моля те. — И затварям.
Отивам в дневната и запалвам огън. Днес ще си остана вкъщи. Целия ден.
Проверявам швейцарската сметка. Два милиона евро са преведени вчера сутринта. Явно е смятал след сделката да прехвърли наведнъж всички пари. Забелязвам обаче, че от сметката липсват около 800 000 лири. Не ги откривам в личната спестовна сметка на Марк. Не ги намирам и в разплащателната. Сигурно вече са в неговата швейцарска сметка. Няма как да разбера. Но толкова по-добре с оглед на предстоящото.
Като се замисля, всичко пасва идеално. Версията, която ще пробутам за Марк, ще прозвучи напълно убедително.
Марк е разпитвал за свой клиент, който се опитва да продаде диаманти, клиент, който има нужда от помощ. Ще изглежда подозрително. Със сигурност. И това е идеално. Съпругът ми е попаднал на нещо, на което не е бивало да попада, и е избягал. Или пък се е случило нещо още по-лошо. Може да се е забъркал с неподходящи хора. Никога няма да узнаем. Полицията ще търси, но нищо няма да намери.
При заснемането на документален филм се прилагат три стратегии: проучване и подготовка; търпение, докато се разгръща разказът; и накрая, и вероятно най-важно от всичко, монтиране на заснетия материал, за да изградиш ясен и убедителен сюжет. Знам, че животът не е документален филм, но ако процесът върши работа, защо да не го използвам? Повярвайте ми, никога не ми се е искало да разкажа такава история, но ето на — с това разполагам, тази история избрах. Сигурна съм, че полицията ще я приеме за достоверна.
В банковата му сметка онлайн виждам, че Марк е изтеглил триста лири от банкомата близо до къщата ни, след като се е върнал от Ню Йорк. Най-високата сума, която можеш да изтеглиш. Вероятно е дошъл с такси до Норфък — знаел е къде съм благодарение на телефона ми или на Патрик. Патрик е трябвало да ме следи и той ме е последвал до Норфък. Изпратил е есемес на Марк, за да му съобщи, но той сигурно е летял по това време. Марк е знаел къде съм дори без да включва онова приложение за намиране на телефона ми.