— Марк, това великолепно същество е приятелката ми Ерин. Творческа личност. Снима документални филми. Гениална е — изгука Каро и ме хвана под ръка озадачаващо собственически. — Ерин, това е Марк. Работи в Сити и колекционира съвременно изкуство. Но вече сме установили, че не е почитател на произведения с калашници или човешки нокти. С тези две изключения е отворен за всичко. Нали?
Той се усмихна и протегна ръка.
— Приятно ми е да се запознаем, Ерин.
Очите му ме приковаха, обгърнаха ме. Поех ръката му и се постарах ръкостискането ми да е уверено. Усетих топлата му длан около пръстите си, още студени след миенето. Позволих си усмивка, оставих я да плъзне по ъгълчетата на устата ми и нагоре към очите. Дадох му малко от себе си.
— И на мен — отговорих аз.
Исках да разбера на кого принадлежи той, можех ли да го имам. Възможно ли беше?
— Иска ли някой питие? — попитах.
— Всъщност, милинка, ще отскоча до тоалетната. Връщам се след минута — изчурулика Каро и изчезна, оставяйки след себе си наситено благоухание.
Остави ми и мъжа. Но сигурно на Каро постоянно й се лепяха готини типове.
Марк леко разхлаби вратовръзката си с показалец и палец. Тъмносин костюм. Мамка му.
— Питие, Марк? — повторих аз.
— О, боже, не, извинявай, остави на мен.
Шампанското бе поръчано с едно кимване и махване с ръка. Той ме покани с жест в едно сепаре и двамата седнахме на ниска маса. Оказа се, че току-що се е запознал с Каро и е дошъл сам. Е, по-точно с приятел на име Ричард.
— Който разговаря с онази прелестна дама ето там — посочи Марк жена, която очевидно беше компаньонка.
Ботуши от изкуствена кожа до коленете и отегчен блуждаещ поглед. Ричард явно не се смущаваше от липсата на принос в разговора от нейна страна и говореше за двама.
— О! Интересно.
Марк се усмихна широко, кимна, а аз не съумях да възпра смеха си. Той също се засмя.
— С Ричард сме много близки — каза Марк с шеговита тържественост. — Днес е командирован тук от една швейцарска банка. На практика съм му пазач. Или гледач? Не знам. Трябва само да го водя там, където поиска. А това очевидно е… тук. Какви документални филми правиш?
— В момента не много. Но всъщност едва започвам. Заснех един късометражен за норвежките рибари. В знак на почит към Мелвил, нещо като „Старецът и морето“.
Проверих дали не го отегчавам. Той се усмихна и ми кимна да продължа. Разговаряхме цели два часа, изпихме две бутилки „Круг“, които допусках, че ще плати той, защото щяха да струват колкото едномесечния ми наем. Всичко се лееше с лекота — и разговорът, и шампанското. Когато Марк се усмихваше, бедрото ми неволно се стягаше.
Магията секна, когато приятелят на Марк улови погледа му от другия край на заведението и му даде знак, че с дамата си тръгват. Вероятно беше извоювал някакво споразумение.
— Опасявам се, че се налага да тръгвам — надигна се Марк неохотно.
— Трябва да го изпратиш ли? — опитах се да печеля време.
Не ми се искаше да му поискам телефона, искаше ми се той да поиска моя.
— Боже, не, това би било… не, слава богу. Ще им спра такси и ангажиментът ми приключва. А ти?
— Каро живее съвсем наблизо. Сигурно ще пренощувам на канапето й.
Нямаше да ми е за пръв път, пък и честно казано, канапето й беше по-удобно от собственото ми легло.
— Но си в северната част, нали? Там живееш? — И той печелеше време.
Зад рамото му виждах как Ричард се мотае край стълбите, излъчващ пасивна агресия. Сигурно жената вече беше излязла на улицата, където минувачите я отегчаваха.
— Ами, да, във Финсбъри Парк.
Вече не бях сигурна накъде се е насочил разговорът. Пооплетохме се.
Той кимна решително. Беше си наумил нещо.
— Страхотно. Ами, казано с две думи, сестра ми ми подари за Коледа един прожекционен апарат, към който се пристрастих. Свети на празна стена в апартамента ми. Страхотно е. Искаш ли да гледаме нещо? Имам и документални филми. Едва ли ще ти хареса, но смятах да гледам един четиричасов за Чаушеску.
Погледнах го. Шегуваше ли се? Чаушеску? Това като нищо щеше да се окаже най-прекрасното откачено предложение, което бях получавала. Осъзнах, че не му бях отговорила. Той обаче продължаваше да говори, не се отказваше.
— Бившият румънски диктатор. Пял „Интернационалът“ по време на екзекуцията си. Прекалено зловещо? Вероятно. Ще ти допадне ли? Много е гот, нали? Имал собствен туристически автобус „Чаушеску бус“.
Замълча. Самото съвършенство.
— Забележително. Наистина забележително. Ще ми бъде страшно приятно. Съгласна съм.
Извадих новата си визитна картичка от чантата и му я подадох. Беше ми за трети път, откакто ги поръчах след дипломирането си миналия месец. Но жестът изглеждаше отработен. Фред Дейви имаше визитката ми, Каро също, а вече и Марк Робъртс се сдоби с нея.
— Свободна съм следващата седмица. Хайде да гледаме този мастодонт за Чаушеску.
С тези думи се обърнах и се отдалечих. Впрегнах цялата си воля, за да не погледна през рамо, преди да се скрия от поглед.