Фил е оператор, когото познавам и на когото имам безрезервно доверие — има страхотно око и сходен с моя вкус, което звучи малко претенциозно, съзнавам го, но ви уверявам, че е важно. С Дънкан сме работили заедно няколко пъти. Забавен е, но най-важното е, че е много по-добър, отколкото мога да си позволя. Дънкан и Фил ще се примирят с по-ниско заплащане по моя проект — финансирането е добро, но не е страхотно. За късмет, идеята им харесва колкото и на мен и силно вярват в проекта.
Преглеждам трудно придобитите ми разрешения от Министерството на правосъдието и Службата по затворите на Нейно величество. Повече от всичко ми се иска филмът да не бъде конвенционален портрет на затворници, а да се опита да покаже тези трима души като изявени личности, независимо от техните присъди. И Холи, и Еди излежават между четири и седем години за престъпления без причинена смърт. Присъдата на Алекса е доживотна с право на предсрочно освобождаване, следователно четиринайсет години. Дали обаче присъдите разкриват що за хора са тези тримата? Подсказват ли кой е по-опасен? Кой е по-добър? На кого можеш да имаш доверие? Ще видим.
Дръпвам телефона заедно с кабела към канапето и се настанявам с него под прозореца. Проникващото през листата слънце на Северен Лондон сгрява раменете и тила ми. Британското лято се е позастояло тази година. Обикновено имаме няколко истински летни дни, но този път слънцето все още припича. Вече три седмици. Казват, че няма да продължи дълго, но всъщност продължава. Марк е на работа и в къщата е тихо. Чуват се само приглушеното боботене на камиони и бръмченето на скутери откъм главната улица. Надниквам към задната градина — по зида минава котка, черна, с бели лапи.
Наложи се да искам услуги от всичките си познати, за да стигна дотук. Фред Дейви, режисьорът, който ми даде първата ми работа, гарантира за мен с писмо до министъра на правосъдието. Сигурна съм, че двете номинации на Фред за БАФТА и за „Оскар“ са подпомогнали каузата ми много повече от синопсиса, с който представям филма. Ай Ти Ви вече прояви интерес към излъчването му, а Канал 4 препоръча работата ми с друго писмо — вече бяха излъчвали два от късометражните ми проекти. Филмовото ми училище също ме подкрепи, разбира се. Галерия „Белият куб“ ми даде препоръка, доколкото изобщо можеше да ми бъде от полза пред Министерството на правосъдието. Така направиха и всички продуцентски компании, за които бях работила като независим сътрудник, а също и организацията „Криейтив Ингланд“, която помогна много за финансирането.
Освен това имам Еди Бишъп. Той е големият удар, върховната мечта за всеки автор на документални филми. Благодарение на това интервю получих финансиране. Така че телефонното обаждане, което очаквам, е много важно. Еди е голяма работа.
Може и да не знаете, но историята на Еди е част от историята на британската престъпност. Той се присъединил към бандата на Ричардсън осемнайсетгодишен, точно когато били на върха на славата си през 1966-а — годината, когато Англия спечели Световната купа.
Еди бил подходящ за престъпния свят. Благонадежден, директен, изпълнителен. Каквато и задача да му поставиш. Бързо станал незаменим за братята Ричардсън, до такава степен, че когато накрая ги арестували през лятото на 1966-а, Еди Бишъп се погрижил всичко да върви гладко, докато те и останалите от бандата са зад решетките.
Говори се, че Еди възстановил цялата престъпна мрежа в Южен Лондон и я управлявал четирийсет и две години, докато не го арестували за пране на пари. Четири десетилетия Еди управлявал Южен Лондон, проправял си път в града чрез убийства, побой и изнудване, а успели да го осъдят само на седем години за пране на пари.
Зън-зън.
Телефонът пронизва тишината. Писклив, настойчив и аз веднага се изправям на нокти.
Зън-зън. Зън-зън.
Внушавам си, че всичко е наред. И преди ми се е случвало с другите участници във филма. Всичко е наред. Колебливо поемам дъх и вдигам слушалката.
— Ало?
— Ало, с Ерин Лок ли говоря?
Гласът е рязък, на жена, към четирийсет и пет годишна. Не каквото очаквах. Очевидно не е Еди Бишъп.
— Да, Ерин Лок е.
— Обажда се Даян Форд от затвора „Пентънвил“. Имам обаждане от господин Еди Бишъп за вас. Да ви свържа ли, госпожице Лок?
Даян Форд звучи отегчено. Не се интересува коя съм, нито кой е той. За нея е поредният телефонен разговор.
— Ами, да, благодаря, Даян.
И тя изчезва. Чува се тихо прещракване и после сигнал за изчакване.
Еди никога не е давал интервю. Не е казвал нито дума за нищо. Никога. И за секунда не вярвам, че аз ще разплета неговия случай. Дори не съм сигурна, че го искам. Еди е бил професионален престъпник по-дълго, отколкото съм живяла. Нямам представа защо се съгласи да участва в документалния ми филм. Прави ми впечатление на човек, който не върши нищо без причина, и допускам, че скоро ще установя каква е тя.
Отново поемам колебливо дъх. И ме свързват.
— Еди е на телефона.
Гласът му е плътен, сърдечен. Силен кокни акцент. Чувствам се странно.
— Здравейте, господин Бишъп. Радвам се да ви чуя. Аз съм Ерин Лок. Как сте днес?