Добро начало. Много професионално. Чувам го как се размърдва, намества се.
— Здрасти, сладурче. Приятно ми е да те чуя. Лок, така ли? Значи още не си Робъртс? Кога е големият ден? — пита ме той закачливо, непринудено.
Долавям усмивката в тона му. Хубав въпрос при други обстоятелства и аз, аха, да се усмихна, но нещо ме спира. Защото просто няма откъде Еди да знае за предстоящата ми сватба, за смяната на името и за Марк, освен ако не ме е проучил. Той е в затвора, следователно е поръчал на някого. А проучването ми е по-сложно от обикновено търсене в интернет. Не присъствам в социалните медии. Нямам профил във Фейсбук. Всеки добър автор на документални филми знае какво можеш да постигнеш със солидна доза информация от социалните медии, затова страним от тях. С две думи, Еди Бишъп току-що ми съобщи, че е наел професионалист. Държи юздите и знае всичко за мен. За Марк. И за нашия живот.
Не отговарям веднага. Той ме изпитва. Не ми се иска да сгафя още в началото на играта.
— Явно и двамата сме се проучили, господин Бишъп. Открихте ли нещо интересно?
В миналото ми няма нищо противоречиво, никакви скелети в гардероба. Знам го, но въпреки това се чувствам уязвима, заплашена. Това е демонстрация на сила, словесна линия в пясъка. Еди може и да е зад решетките от седем години, но иска да ми покаже, че все още държи нещата в свои ръце. Ако не ми го беше показал толкова директно, щях да се ужася.
— Много насърчително, бих казал. Успокоих се, сладурче. Предпазливостта не е излишна — казва той.
Еди е решил, че съм безопасна, но иска да ми даде да разбера, че ме държи под око.
Продължавам нататък, изправям се и се опитвам да разплета телефонния кабел и да вляза в работен режим.
— Благодаря ви, че се съгласихте да участвате. Много съм признателна и ви уверявам, че ще провеждам интервютата възможно най-непредубедено и открито. Аз не създавам изкупителни жертви, просто ще разкажа историята ви. Или по-скоро, ще ви дам възможност сам да я разкажете. Както пожелаете.
Надявам се да знае, че съм искрена. Сигурна съм, че мнозина вече са се опитвали да му пробутат някоя измишльотина.
— Знам, сладурче. Защо си мислиш, че се съгласих? Ти си рядка птица. Само да не ме подведеш, ясно?
Той оставя думите да попият в съзнанието ми за няколко секунди, преди да свали напрежението, да заговори по-лековато.
— Както и да е, кога започва всичко? — Тонът му е бодър, делови.
— Ами интервюто на живо е насрочено за двайсет и четвърти септември, тоест след два месеца и половина. Освобождаването ви е в началото на декември. Може да уговорим и снимките след излизането ви малко след това. Ще ни позволите ли да ви следваме в самия ден на освобождаването? — питам аз.
Вече съм в стихията си, плановете ми дават плод. Голяма работа ще е, ако успеем да снимаме излизането на Еди от затвора съвсем нережисирано.
Гласът му прозвучава отново сърдечен, но ясен:
— Честно казано, скъпа, за мен не е идеално. Тогава ще ми е малко в повече, нали ме разбираш. Дай ми ден-два, а? Така устройва ли те?
Преговаряме. Той е склонен да ми даде нещо, което определено е добър знак.
— Разбира се. Ще изгладим нещата в крачка. Имате номера ми, просто ще поддържаме връзка, когато му дойде времето. Не е проблем.
Наблюдавам как котката се прокрадва по оградата, извила гръб и навела глава.
Еди кашля в слушалката.
— На този етап искате ли да ме попитате нещо за интервютата или за графика, господин Бишъп?
— Не, мисля, че приключихме за днес, сладурче. Наричай ме Еди. Приятно ми беше да си поговорим, Ерин, след всичко, което съм слушал за теб.
— На мен също, Еди.
— Добре. И предай поздрави на Марк, нали, скъпа? Готин тип изглежда.
Той подхвърля забележката нехайно, но дъхът ми секва. Значи е проучвал и Марк. Моя Марк. Не знам какво да кажа. Паузата, която правя, прераства в затишие по линията. Той го запълва.
— Как се запознахте?
Той оставя въпроса да увисне във въздуха. Мамка му. Разговорът ни не е за мен, не биваше да е за мен.
— Това не е твоя работа, Еди, ясно? — казвам и се насилвам той да усети усмивка в тона ми.
Думите излизат гладко и уверено, и, странно защо, с нотка сексапил. Напълно неуместно, но и някак напълно уместно.
— Ха! Не. Имаш право, сладурче. Не е моя работа.
Еди се разсмива. Чувам как смехът му отеква по коридора в затвора.
— Много добре, скъпа, много добре.
И ето ни, влязохме в релси. Явно се разбираме. Аз и Еди Бишъп.
Усмихвам се — този път искрено. Усмихвам се в празната си дневна сама, окъпана от слънцето.