Може би бурята е довлякла хартията? Разглеждам завъртулките нечетлива чернилка по белите страници. Дори да е било важно, вече не е.
С Марк се споглеждаме сред плътната тишина. Зловещо е.
Изведнъж ми хрумва щурата идея, че сме умрели. Може би сме умрели и се намираме в чистилището. Или сънувам. Тишината нарушава някакво тупване отстрани по лодката. После още едно. Туп-туп. Вълните блъскат нещо в корпуса на моторницата ни. Поглеждаме по посока на звука — каквото и да е, не го виждаме през борда. Туп-туп. Марк се смръщва.
Аз свивам рамене. И аз не знам какво е.
Нещо в поведението му обаче, нещо в извивката на раменете му смразява кръвта ми. Случва се нещо лошо. Марк смята, че се случва нещо много лошо.
Туп-туп. Вече настойчиво. Туп-туп. Марк пристъпва по посока на шума. Туп-туп. Закрепва се до ръба на лодката с разперени ръце, поема дълбоко въздух и се навежда отстрани. Не помръдва. Туп-туп. Гледа към нещото, застинал неподвижно. Туп-туп. После се размърдва и внимателно протяга ръка извън борда. Ръката му се скрива от поглед. Туп-туп…
Марк изсумтява и вдига подгизналия предмет на борда помежду ни. Той се стоварва с влажен звук. По него са полепнали няколко мокри хартии. Стоим и се взираме в черен платнен сак, дълъг по-малко от метър. Твърде голям е за спортен сак, но е твърде малък, за да побере ваканционен багаж.
Вижда се, че е качествен, но няма етикети. Марк се навежда да го разгледа. Няма адрес. Търси ципа, скрит под черна ивица плат, и го намира. Ципът е закачен за закопчалката на сака с матов черен катинар с код.
Добре. Съдържа нещо ценно. Явно не са отпадъци, нали? Марк ме поглежда.
Да се опита ли да го отвори?
Кимвам. Той се мъчи да насили ципа, да строши катинара. Не му се удава. Опитва се отново.
Вдига очи. Свивам рамене. И на мен ми се иска да го отвори, но…
Опитва плата около ципа. Дръпва го. И той не поддава. Марк повдига малко сака, мокрият плат жвака по фибростъклото.
В сака има нещо. Виждам остри и ъгловати очертания, които мърдат вътре, докато Марк се опитва да проникне. По едно време рязко спира.
— Може би трябва да почакаме — казва напрегнато. — Собственикът със сигурност не иска някой да му отваря чантата, нали?
Може би не. Само че адски ми се иска да разбера какво има в сака. Марк е прав. Със сигурност е прав. Сакът не е наш, не бива да го отваряме, нали?
— Може ли? — посочвам сака.
Иска ми се само да го подържа, да го усетя. Може би ще позная по тежестта, по формата. Като с коледните подаръци.
— Разбира се, давай.
Той се отдръпва, прави ми място.
— По-тежък е, отколкото изглежда — уточнява точно когато вдигам дръжките.
И наистина е така. Измамно тежък. Вдигам сака бавно и той увисва до прасците ми. Мокър и тежък. Като че ли… като че ли…
Веднага го пускам и той пада върху фибростъклото с познатото туп. Марк се вторачва в мен. Клати глава.
— Не е. — Досетил се е какво си мисля. — Не е, Ерин. Щяха да го изядат. Щяха да го подушат и да го изядат. Особено сивите. Не е — твърди той, но от тона му се досещам, че и той си го е помислил.
Разбира се, има право, ако беше тяло, акулите вече щяха да са го наръфали. Не е нищо органично, просто някакви вещи в сак. Сигурно нечии делови документи, ако се съди по разпилените наоколо листове. Може би съмнително счетоводство. Или просто най-обикновени документи. Сигурна съм, че не е чак толкова интересно. Нали! Просто някакви неща в сак.
В заключен сак, Ерин. Който се носи насред Тихия океан. Заобиколен от десет метра нечетливи документи.
— Какво ще правим? — питам. — Изобщо трябва ли да правим нещо? Дали да не го върнем във водата и просто да го зарежем?
Марк поглежда часовника си. Вече става късно, слънцето ще залезе в близкия половин час, а ние имаме още четирийсет и пет минути път до хотела. Не искам да сме насред океана, когато се стъмни. И Марк не иска.
— Трябва да тръгваме. Ще отбележа координатите, а сака ще вземем с нас. Ще го предадем на някого. Съгласна ли си, Ерин? Ще съобщим за тази бъркотия. Каквото и да се е случило тук.
Той намира бележник и молив в шкафче под седалката. Записва джипиес координатите. Поглеждам над водата към листовете, търся нещо, което да ми подскаже какво се е случило тук. Навсякъде виждам само познатата синева. Нищо друго не се поклаща на повърхността. Нищо не се носи по водата. Само хартия и синева. Обръщам се към Марк.
— Да, добре. Ще предадем сака в хотела, те ще се оправят нататък. — И сядам на мястото си.
Наистина не е наша работа. Сигурно някой просто е изхвърлил сака.
Марк се завърта към кормилото и отново потегляме. Устремяваме се към хотела и вечерята. Виждам как сакът се плъзва по палубата и се заклещва под една седалка.
Сгушвам се върху възглавниците зад Марк, обличам пуловера му и дръпвам ръкавите над студените си длани. Вятърът роши косата ми, затварям очи.
Ставаме рано сутринта. Заради движението и чистия въздух повечето нощи заспиваме в десет и аз се чувствам страхотно.